Затова, когато се почука, подскочих. Четях някакво криминале от някаква английска снобка, а по уредбата на брат ми Питър се въртеше „Сюитата на планетите“ от Холст31. Газовата печка бумтеше. Марселина се бе свила на другия стол и сладко спеше. Част от мен искаше да извика и да попита кой е там. Но това е проява на страхливост, Харет Пурсел! Я се стегни! Така че отидох до вратата, дръпнах резето и я отворих със замах, като всеки мускул в мен бе готов за битка, но не и за бягство.
Пред мен стоеше господин Форсайт. Краката ми омекнаха.
— Здравейте, сър — поздравих бодро и отворих по-широко вратата. — Амиии… че… влезте.
Тъпо. Слабоумно. Безхарактерно.
— Вярвам, че не идвам не навреме? — попита той, влизайки.
Каква невероятно завъртяна фраза! Е, естествено. Когато Бог проговори на своя по-висш език, не може да каже нещо от рода на „Не преча, нали?“
— Точно навреме, сър — отговорих. — Седнете.
Марселина обаче нямаше намерение да отстъпи. Тя прекалено обичаше топлината на огъня. Така че той се реши да я вдигне, да се настани на стола, да я сложи върху коленете си и да я погали по гърба.
— Мога да ви предложа кафе с бренди три звезди — казах.
— Само кафе, благодаря.
Аз изчезнах зад паравана и застанах, загледана в мивката, сякаш в нея се съдържаше отговорът за смисъла на живота. Звукът от гласа му ме задейства, напълних с вода кафеварката, сложих кафето и я включих.
— Ходих на посещение при един мой възрастен пациент в Елизабет Бей — обяви той — и мога да се прибера по-късно тази вечер. За нещастие до дома ми е само час път, така че се запитах дали сте свободна да вечеряте с мен.
О, Боже! Бяха минали почти два месеца, откакто го видях за последен път — онази нощ, когато ме докара до вкъщи и пи чаша кафе. Оттогава ни вест, ни кост от него.
— Идвам след минута — извиках, чудейки се защо кафеварките толкова много се бавят.
Защо беше дошъл? Защо?
— Черно, без захар — казах, като приключих приготовлението и се върнах при него. Сетне седнах насреща му и го загледах по онзи специален начин, по който Крис Хамилтън гледаше Деметриос, след като я натиках като парцал в канализацията. И моите капаци паднаха от очите ми. Проклетите карти бяха прави, господин Форсайт ме желаеше. Да, той ме желаеше! Така че седях и го гледах глупаво, прекалено вцепенена и стресната, за да измисля какво да кажа.
Не мисля, че той забеляза чашата с кафе или котката в скута си. Беше зает с мен. Очите му бяха спокойни и проницателни. Приличаше малко на филмов артист, който играе шпионин и в момента отива на екзекуция. Готов да страда, готов да умре за каузата, в която вярва. Неочаквано осъзнах, че не знам нищо за мъжете и не мога да разбера какви сили са накарали господин Дънкан Форсайт да предприеме тази стъпка. Единственото, за което си давах сметка, беше, че ако приема поканата му, щях да натисна копчето и да задействам поредица от събития, които имаха силата да унищожат и двама ни.
Колко бърза е мисълта? Колко време ми отне да седя безмълвна и да мисля как да постъпя? Като оставим Харолд настрани, аз съм щастлива и доволна от себе си — от характера си, от сексуалността си, от поведението и живота си. Но той, бедният човек, дори не знае кой е или какво представлява. Нямам и най-малката представа защо ме желае. Само знам, че е стигнал до степента да дойде и да моли. След три бегли и кратки срещи.
— Благодаря, господин Форсайт — отговорих. — С голямо удоволствие ще вечерям с вас.
За миг той изглеждаше напълно изненадан, сетне онази усмивка, която ме превръща в разтопено желе, освети лицето и очите му.
— Запазил съм маса в Челси за седем часа — каза и най-сетне видя кафето в ръката си, вдигна чашата и отпи.
Челси! Мили Боже! Болничните клюкарки определено са прави, този мъж не е донжуан! Имаше намерение да ме заведе в най-луксозния и най-елегантен ресторант между Сити и Пруниър, където половината клиенти най-вероятно щяха да го познаят на минутата.