— Стоктън ли? — ахнах.
— Да, кандидатствах за работа в психиатрията в Стоктън.
— За Бога, Папи, не бива да правиш това! — извиках, като се спрях като закована пред болницата „Вини“. — Да си сестра в психиатрията, е много тежко. Всички знаят, че и сестрите, и докторите са по-луди и от пациентите, но Стоктън е най-голямата от всички дупки на света! Забутан е сред пясъчните дюни в далечния край на устието на река Хънтър и е бъкан с всякакви луди, идиоти и биологични кошмари. Това ще те убие.
— Надявам се да ме излекува — отвърна тя.
Да, разбира се. Точно затова го правеше Папи. Лесно им е на католиците, те могат да се отрекат от света, да сложат расо и да влязат в манастир. Но какво могат да сторят не-католиците? Отговор: да си вземат шапката и да отидат в лудницата в Стоктън, хиляда мили до Нюкасъл и после с ферибота към нищото. Тя изкупваше греховете си по единствения начин, който знаеше.
— Разбирам те напълно — промълвих и отново тръгнах. Когато влязохме в Къщата, мадам Делвекио Шварц се криеше зад предната врата и ни поздрави по много странен начин.
— О, имам нужда от вас двете! — извика тя. Изглеждаше развълнувана и разтревожена, след което избухна в смях.
Смехът моментално ме успокои — значи Фло беше добре. Ако се бе случило нещо с Фло, нямаше да се смее.
— Е? — попитах.
— Става въпрос за Харолд — обясни мадам Делвекио Шварц. — Можеш ли да го погледнеш, Хариет?
Последното, което исках да направя, бе да гледам Харолд, но определено ставаше дума за здравословен проблем. В очите на нашата хазайка аз бях медицински кадър с по-висш ранг от Папи.
— Разбира се. Какво има? — попитах, докато се качвахме нагоре. При този въпрос тя затисна устата си с ръка, за да потисне напиращия смях, сетне я махна и избухна в истински рев.
— Знам, че не е смешно, принцесо, но за Бога, смешно ми е! — рече, когато успя да проговори. — Най-смешното нещо, което съм виждала от години! О, Господи, не мога да спра! Това е толкова сме-сме-смешно! — И отново се запревива от смях.
— Престани, стара вещице! — извиках. — Какво му е на Харолд?
— Не може да пикае! — изрева тя и отново изпадна в делириум.
— Моля?
— Не може да пикае! Той… не… може… да пикае! О, Господи, толкова е смешно!
Веселието й бе така заразително, че трябваше да положа усилие, за да запазя лицето си сериозно, но някак си успях.
— Бедният Харолд. Кога стана това?
— Не знам, принцесо — отвърна, като избърса очите си с роклята и разкри изненадващо розови дамски гащи почти до коленете й. — Напоследък се затваря за дълго в тоалетната. Помислих си, че има запек, но крие, такъв си е Харолд. Междувременно всички се оплакаха — Джим и Боб, Клаус също, а Тоби просто тича до тоалетната в пералнята. Посъветвах Харолд да пие някакви соли или разхлабително, а той ми се разсърди. Това продължава вече дни! Днес следобед забрави да затвори вратата на тоалетната, така че влязох след него, за да му натрия муцуната. — Смехът заплашваше да избухне, тя героично го потисна. — И к’во да видя? Стои там, застанал пред чинията, бие стария беден динго и плаче така, сякаш сърцето му е разбито. Трябваха му години, за да ми признае — знаете каква стара мома е той. Не можел… да пикае! — И отново изпадна в конвулсия. Стигаше ми толкоз.
— Виж какво, можеш да останеш тук и да се задавиш от смях, ако искаш, но аз отивам да видя Харолд — заявих и тръгнах към стаята му.
Никога преди не бях я виждала, разбира се. Също като собственика си и тя беше сива, подредена и напълно лишена от въображение. Една снимка на стара и високомерна жена със злобни очи в сребърна рамка стоеше на полицата над камината. От двете й страни в две малки вази имаше букети цветя. Колко много книги! „Прекрасният жест“, „Аленото цвете“, „Затворникът от Зенда“, „Дървеният кон“, „Граф Монте Кристо“, „Тези стари сенки“, „Лисиците на Хароу“, всички романи за Хорнблауер34. Една изключителна колекция, посветена на отчаяната храброст, на рицарите в блестящи доспехи и онези романтични фантазии, с които приключих по времето, когато бях на дванайсет години.
Усмихнах се и поздравих приветливо. Бедният човечец седеше свит на края на единичното си легло. Когато заговорих, той ме погледна с преливащи от болка очи. А когато осъзна коя съм, болката изчезна и бе заменена с гняв.
— Ти си й казала! — развика се той на мадам Делвекио Шварц, която стоеше на прага. — Как можа да направиш това?
— Харолд, аз работя в болница, затова ми каза. Тук съм, за да ти помогна, така че хайде, без глупости, моля! Не можеш да уринираш, така ли?
Лицето му се изкриви, ръцете му се скръстиха върху корема в защитен жест, гърбът му се изви като лък, той трепереше много силно и се клатеше напред и назад. Сетне кимна.