— Ако й е приятно, то е защото обича да гледа как мъжете в живота й си похапват — казах малко хапливо. — Менюто в моя роден дом е доста ограничено — бифтек с картофи, риба с картофи, агнешко бутче, задушен агнешки врат, подлютени наденички, агнешки котлети, скариди от продавача на риба, после всичко отначало. Защо не харесваш моята красавица Марселина?
— Животните не принадлежат на домовете. Те не трябва да живеят затворени вкъщи.
— Какъв типичен селянин, роден в прериите, си ти! Ако кучето не пази добре стадото, застреляй го!
— Намазана с отрова оловна клема в лявото ухо е по-добрият начин — протестира той. — Без майтап, става за секунда.
— Ти си истински мизантроп. Песимист — заявих, като се настаних на стола с котката.
— Ставаш такъв, когато през цялото време ти се случват все лоши неща. И като казвам през цялото време, значи е точно така, а не от време на време.
— Тя ще се върне при теб, Тоби, знам това — казах топло.
— За какво говориш? — попита озадачено той. Премигах смутено.
— Много добре знаеш!
— Не, не знам. Обясни ми.
— Папи.
Устата му се отвори.
— Папи ли?
— Ами, разбира се, че Папи, заплес такъв!
— Защо Папи ще се връща при мен? — попита, мръщейки се той.
— О, Боже! Може и да си въобразяваш, че криеш успешно чувствата си, миличък, но не е необходимо човек да е гений, за да види, че обичаш Папи.
— Естествено, че обичам Папи, но не съм влюбен в нея. Сигурно се шегуваш, Хариет.
— Но ти трябва да си влюбен в нея! — рекох. Този път обърканата бях аз.
Очите му се зачервиха.
— Това вече е пълна глупост.
— О, хайде, Тоби! Виждала съм мъката в очите ти, не можеш да ме излъжеш нито за миг.
— Знаеш ли какво, госпожице Пурсел — рече той, като се изправи бързо. — Може би си въобразяваш, че си много умна жена, но всъщност си сляпа, глупава, алогична и самовлюбена!
С тези прощални думи Тоби излезе, като ме остави с Марселина в скута да се чудя защо ме нападна по този начин.
Нещо става в Къщата, мога да го почувствам, и Тоби е просто още един от симптомите. Нямам способностите на мадам Делвекио Шварц по отношение на Къщата или на самата себе си, но откакто се е върнал, Харолд отново се ползва с нейното благоразположение. Предполагам, че той дори не си спомня как му се подиграваше и присмиваше, толкова много го болеше тогава. Когато в болница „Сидни“ му препоръчаха да отиде на психиатър, Харолд до такава степен се обиди, че се изписа сам и се прибра вкъщи.
О, Дънкан, колко ми липсваш!
Неделя, 25 декември 1960
(Коледа)
Отидох да я прекарам в Бронте, но отказах да спя на разтегателния фотьойл. Утре съм на работа, макар че е вторият ден на Коледа, защото на различни места на изток от Куинс ще се проведат най-различни спортни събития и в резултат сигурно ще имаме много ранени при пътни инциденти и по-малко жертви на пиянски свади. Навръх Нова година също съм на работа, за щастие Ан Смит пожела да поеме новогодишната нощ, защото и годеникът й ще бъде дежурен тогава. Във всяко спешно отделение новогодишната нощ е истинска кланица, а в „Сейнт Винсънт“ е още по-лошо, защото половината Сидни прави своето ежегодно посещение до Кингс Крос, за да пийне, да изцапа улиците с повръщано и боклук, и да създаде ужасно много работа на Норм, Мърв, Бъмпър Фарел и останалите ченгета в квартала.
Занесох на Уили бутилка бренди три звезди, на баба подарих прекрасен испански шал, на Гевин и Питър — лещи за новия им апарат „Цайс“, на татко кутия кубински пури, а на мама — наистина прекрасно бельо (секси, но достойно). Семейството бе събрало пари и ми ги даде, за да си купя куп плочи на Никълсън35. Хиляди благодарности.
Сряда, 28 декември 1960
Мадам Делвекио Шварц ме хвана в крачка днес следобед и ме покани на чаша бренди, което сипа в чашите от сирене „Крафт“. Това ме раздразни.
— Защо продължаваш да ги използваш? — попитах. — Подарих ти седем прекрасни чаши за Коледа.
В този момент рентгеновият поглед не бе фокусиран, тя имаше доста отнесен вид, така че въпросът ми не предизвика огън и жулел.
— О, не мога да ги използвам — обясни. — Пазя ги за специален случай, принцесо.
— Пазиш ги? Но аз не ти ги подарих, за да ги пазиш!
— Ако ги използвам, може да ги счупя.
— Това няма значение, госпожо Делвекио Шварц! Ако някоя се счупи, ще я сменим!
— Нищо счупено не може да бъде сменено — произнесе мъдро тя. — Аура притежават само оригиналните чаши, принцесо, а тяхната аура обгръща и седемте — каква добра идея! Да ги направят седем, а не шест, пък и ти така красиво си ги опаковала.