Двамата се отдалечиха.
Чарлз направи физиономия. Отдели се от групата, за да размени няколко думи с градинаря, негов стар приятел.
Когато мис Аръндел се върна в къщата, Чарлз си играеше с Боб. Кучето стоеше в горния край на стълбите. Бе захапало топката си, а опашката му леко се поклащаше.
— Хайде, старче — подкани го Чарлз.
Боб легна, пусна топката и започна бавно да я побутва към стълбите. Когато най-сетне тя се изтърколи, той скочи въодушевено на крака. Топката бавно подскачаше по стъпалата. Чарлз я хвана и му я хвърли обратно нагоре. Боб я улови с уста. Изпълнението се повтори.
— Любимото му забавление — отбеляза Чарлз.
Емили Аръндел се усмихна и отговори:
— Може да продължи с часове.
Тя влезе в дневната и Чарлз я последва. Боб излая разочаровано.
Чарлз погледна през прозореца и отбеляза:
— Погледни Тереза и нейния младеж. Странна двойка са!
— Мислиш ли, че Тереза гледа сериозно на тази връзка?
— О, тя е луда по него! — каза Чарлз убедено. — Странен избор, но е така. Всичко идва, струва ми се, от това, че той гледа на нея като на научен обект, а не като на жива жена. А то е новост за Тереза. Жалко, че е толкова беден. Тереза има доста скъп вкус.
— Не се съмнявам, че може да промени начина си на живот. Ако пожелае! — отбеляза мис Аръндел сухо. — В крайна сметка тя си има лични доходи.
— А! О, да, да, разбира се — Чарлз я погледна почти виновно.
Вечерта, когато всички се бяха събрали в дневната в очакване на вечерята, по стълбите се чу глъчка и ругатни. Чарлз влезе при тях, а лицето му беше силно зачервено.
— Съжалявам, лельо Емили, закъснях ли? Заради твоето куче едва не се пребих. Беше си оставило топката горе на стълбите.
— Ах ти, нехайно малко кученце! — извика мис Лосън и се надвеси към Боб.
Боб я погледна презрително и извърна глава.
— Зная — каза мис Аръндел. — Много е опасно. Мини, вземи топката и я прибери.
Мис Лосън бързо излезе.
На масата доктор Таниос говореше почти през цялото време. Разказваше забавни истории от живота си в Смирна.
Гостите си легнаха рано. Мис Лосън взе преждата, очилата и една голяма кадифена чанта и придружи мис Емили в спалнята й, като бъбреше весело.
— Доктор Таниос наистина е много забавен. Толкова е приятен за компания! Не че ми допада такъв начин на живот… Предполагам, че човек трябва да си топли вода… И може би да си пие козе мляко… А то има толкова неприятен вкус…
— Не говори глупости, Мини — отсече мис Аръндел. — Поръча ли на Елън да ме събуди в шест и половина?
— О, да, мис Аръндел. Напомних й да не носи чай, но не мислите ли, че би било по-разумно… Знаете ли, викарият от Саутбридж, много добросъвестен човек, ми каза, че не е нужно непременно да не сте закусвали, преди да отидете…
— Досега никога не съм се хранила преди ранната служба и не смятам тепърва да си променям навиците — сряза я отново мис Аръндел. — Но ти можеш да постъпиш както желаеш.
— О, не… Нямах предвид… Сигурна съм…
Мис Лосън изглеждаше объркана и разстроена.
— Свали каишката на Боб — нареди й мис Аръндел.
„Робинята“ се втурна да изпълни заповедта й.
Но все пак, стараейки се да й угоди, компаньонката каза:
— Каква приятна вечер! Всички изглеждаха толкова доволни, че са тук.
— Хъм — изсумтя Емили Аръндел. — Тук са само заради това, което очакват да получат.
— О, скъпа мис Аръндел…
— Добрата ми Мини. Може да съм всичко друго, но не и глупава! Чудя се само кой от тях първи ще отвори дума по този въпрос.
Вече не хранеше никакво съмнение. Двете с мис Лосън се върнаха от сутрешната служба малко след девет часа. Доктор Таниос и съпругата му бяха в столовата, но от другите двама Аръндел нямаше и следа. След закуската, когато останалите излязоха, мис Аръндел се зае да запише някои сметки в малка тетрадка.
Около десет часа Чарлз влезе в стаята.
— Съжалявам, че закъснях, лельо Емили. Но Тереза ме бие. Още не си е отворила очите.
— В десет и половина масата ще бъде прибрана — предупреди мис Аръндел. — Зная, че в днешно време не е модерно да се съобразяваш с прислугата, но в моята къща редът е такъв.
— Добре. Един наистина консервативен дом!
Чарлз си взе от бъбречетата и седна до нея.