— Да, много тъжно.
— Клетата жена, винаги искаше онова, което няма. Понякога подобен тип хора стават малко странни. Имах една прислужничка като нея. Невзрачно момиче. Знаеше си го. Започна да пише анонимни писма. Случва се тези хора да превъртят. Какво пък, смея да кажа, че всичко свърши добре.
— Надявам се, мадам. Надявам се.
— Е, ще ви кажа следното — отбеляза мис Пибоди на тръгване. — Много умело потулихте всичко. Много умело наистина — и отмина.
Зад мен се чу едно радостно: „Джаф!“ Обърнах се и отворих вратата.
— Хайде, старче!
Боб изхвърча с топката в устата си.
— Не можеш да я вземеш на разходката.
Боб въздъхна, обърна се и бавно я пусна зад вратата. Погледна я загрижено и тръгна. Вдигна очи към мен.
„Щом така казваш, господарю, сигурно си прав.“
Поех дълбоко въздух.
— Кълна се, Поаро, хубаво е, че отново имам куче.
— Трофеят от войната! — усмихна се Поаро. — Но трябва да ви напомня, приятелю, че мис Лосън подари Боб на мен, а не на вас.
— Възможно е — отвърнах аз, — но вие не знаете как да се държите с кучетата, Поаро. Не разбирате психологията им. Боб, ние с теб се погаждаме добре, нали?
— Джаф! — съгласи се енергично Боб.