— Кой?
— Господарят Чарлз. Беше си правил други сметки. Не е глупак, този Чарлз.
— Но май без кръчмаря, а?
— Във всеки случай обаче той не е превзет сухар — енергично отбеляза мис Пибоди. Замълча за малко, после попита: — Ще се свържете ли с него?
— Имам такова намерение — отвърна важно Поаро. — Струва ми се, че е възможно той да е запазил някои семейни документи, отнасящи се до дядо му.
— По-вероятно е да си е запалил огън с тях. Този младеж не уважава възрастните.
— Човек трябва да опита всички възможности — отбеляза поучително Поаро.
— Несъмнено — съгласи се сухо мис Пибоди.
За миг в сините ѝ очи проблеснаха пламъчета, които сякаш подействаха неприятно на Поаро и той стана.
— Не бива повече да ви губя времето, госпожо. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте за мен.
— Направих каквото можах. Май доста се отклонихме от индийските бунтове, нали? — Ръкува се и с двама ни я на тръгване заяви: — Съобщете ми, когато излезе книгата ви. Ще я прочета с интерес.
Последното нещо, което чухме, докато напускахме стаята, беше гърленият ѝ смях.
Единайсета глава
Посещение при сестрите Трип
— А сега? — попита Поаро, когато седнахме в колата. — Какво ще правим?
Вече имах опит и не предложих да се върнем в Лондон. В крайна сметка, ако Поаро се забавляваше по свой особен начин, защо трябваше да възразявам?
Предложих да пием чай.
— Чай, Хейстингс? Каква чудесна идея! Погледнете колко е часът!
— Вече погледнах, искам да кажа, видях колко е часът. Пет и половина. Тъкмо време за чай.
— Вие, англичаните, постоянно говорите за чай — въздъхна Поаро. — Не, mon ami, не и за нас. Скоро в една книга, посветена на етикецията, прочетох, че човек не бива да прави следобедни посещения след шест часа. Ако го направи, то значи, че постъпва невъзпитано. Следователно ни остава половин час, за да осъществим намеренията си.
— Колко светски сте настроен, днес, Поаро! Кого ще посетим сега?
— Les demoiselles17 Трип.
— Да не би пък сега да пишете книга за спиритизма? Или все още за живота на генерал Аръндел?
— Този път ще е по-просто, приятелю. Но трябва да разберем къде живеят тези дами.
Упътиха ни с готовност, но докато стигнем, трябваше да прекосим доста тесни улички. Домът на госпожиците Трип се оказа живописна къщичка. Беше толкова стара, че можеше да се срути всеки момент.
Едно дете на около четиринайсет години отвори вратата и неохотно се отмести до стената, за да ни направи път да влезем.
Вътре бе претрупано със стари дъбови мебели, имаше голяма открита камина, а прозорците бяха толкова малки, че едва се виждаше. От мебелите лъхаше фалшива простота — „добрият стар дъб за скромните обитатели на къщата“. Имаше много плодове, поставени в дървени купи, и безброй снимки. Забелязах, че повечето от тях са на едни и същи хора, снимани в различни пози, най-често с букети цветя, притиснати до гърдите им, или с големи сламени шапки. Момичето, което ни пусна, измърмори нещо и изчезна, но гласът ѝ се чу ясно от горния етаж.
— Търсят ви двама господа, мис.
Долетяха припрени женски гласове и с много скърцане и топуркане една дама слезе по стълбите и с благосклонно изражение пристъпи към нас. Наближаваше петдесетте и косата ѝ бе разделена на път като на Богородица. Имаше кафяви, леко изпъкнали очи. Носеше рокля от муселин с избродирани клончета по нея, която някога е била красива.
Поаро пристъпи напред и поведе разговора с най-галантния си маниер.
— Трябва да ви се извиня за безпокойството, мадмоазел, но се намирам в затруднено положение. Дойдох, за да открия една дама, но тя е напуснала Маркет Бейзинг, и ми казаха, че вие сигурно имате адреса ѝ.
— Така ли? Коя е тя?
— Мис Лосън.
— О, Мини Лосън. Разбира се! Ние сме големи приятелки. Моля, седнете мистър… ъъъ…?
— Пароти, а приятелят ми е капитан Хейстингс.
Мис Трип кимна и леко се засуети.
— Седнете тук, моля… Не… Аз наистина предпочитам високия стол. Сигурни ли сте, че се чувствате удобно? Скъпата Мини Лосън… О, ето я и сестра ми.
Отново се чу скърцане и топуркане и към нас се присъедини още една дама, облечена в зелена плетена рокля, която би подхождала на шестнайсетгодишно момиче.
— Сестра ми Изабел… мистър… ъъъ… Парот… и… ъъъ… капитан Хокинс. Изабел, скъпа, тези господа са приятели на Мини Лосън.
Мис Изабел Трип не бе така миловидна, както сестра си, и изглеждаше доста слабичка. Имаше красива руса коса, вдигната нагоре, която представляваше объркана маса от букли. Маниерите ѝ бяха детински и лесно можеше да се познае, че на снимките с цветята беше тя. Плесна развълнувано с ръце като дете.