— Беше ни приятно, че ни посетихте — заяви любезно тя. — Чудя се…
Стрелна въпросителен поглед към сестра си.
— Бихте ли… — Изабел леко се изчерви. — Бихте ли останали да споделите нашата вечеря? Съвсем проста вечеря. Сурови зеленчуци, черен хляб, масло и плодове.
— Звучи привлекателно — отвърна бързо Поаро, — но за съжаление приятелят ми и аз трябва да се връщаме в Лондон.
След като отново се ръкувахме и обещахме да предадем заръките на мис Лосън, ние най-после си тръгнахме.
Дванайсета глава
Поаро обсъжда случая
— Слава Богу, Поаро — казах аз разпалено, — не ни отървахте от суровите моркови! Какви ужасни жени!
— Pour nous, un bon bifteck20, с пържени картофки и бутилка приятно вино. Чудя се те какво ли щяха да ни предложат за пиене?
— Ами вода, предполагам — отвърнах аз и потръпнах. — Или нещо безалкохолно. Подхожда на мястото! Обзалагам се, че нямат баня и единствената тоалетна е в градината!
— Странно е, че на някои жени им харесва да живеят без удобства — замислено отбеляза Поаро. — Причината невинаги е бедността, въпреки че много успешно се справят при липса на достатъчно средства.
— А сега какви са заповедите към шофьора? — попитах аз, когато стигнахме до края на криволичещите улички и излязохме на пътя към Маркет Бейзинг. — Кое следващо местно светило ще посетим? Или ще се върнем „При Джордж“ и още веднъж ще разпитаме астматичния келнер?
— Ще ви е приятно да чуете, Хейстингс, че ние с вас приключихме работата си в Маркет Бейзинг.
— Чудесно.
— Но само за момента. Аз ще се върна!
— Отново по следите на неуспелия убиец?
— Точно така.
— Научихте ли нещо от брътвежите, които току-що чухме?
— Има някои моменти, които заслужават внимание — отбеляза важно Поаро. — Персонажите в нашата драма започват да се открояват по-ясно. В някои отношения прилича на романче от старите времена, нали?
— Една невзрачна компаньонка, която преди е била пренебрегвана, е забогатяла и сега се прави на благодетелка.
— Предполагам, че подобно положение е доста оскърбително за хората, които се смятат за законни наследници!
— Така е, Хейстингс. Вярно е.
Пътувахме мълчаливо няколко минути. Прекосихме Маркет Бейзинг и отново се озовахме на главния път. Тананиках си тихичко мелодията на песента „Човече, имал си тежък ден“.
— Забавлявахте ли се, Поаро? — попитах най-сетне аз.
— Не разбирам добре какво искате да кажете със „забавлявахте ли се“, Хейстингс?
— Стори ми се, че се държахте като човек, който се труди през почивните дни!
— Смятате, че не съм достатъчно сериозен?
— О, вие сте напълно сериозен. Но цялата работа е някак си теоретична. Вие я подхванахте, за да доставите удоволствие на собствения си ум. Искам да кажа, че не е реална.
— Au contraire21, съвсем е реална.
— Лошо се изразих. Имам предвид, че ако въпросът стоеше да помогнем на старата дама или да я предпазим от по-нататъшни нещастия, е, тогава в случая щеше да има нещо вълнуващо. Но при тези обстоятелства, след като вече е мъртва, все си мисля, че не си струва да се тревожим.
— При това положение, mon ami, човек не би трябвало изобщо да разследва убийства!
— Не, не, не. Съвсем различно е. Искам да кажа, че в подобен случай имате тяло… О, всичко да върви по дяволите!
— Не се гневете. Напълно ви разбирам. Правите разлика между тяло и смърт. Да предположим например, че мис Аръндел е умряла внезапно и по обезпокоително жесток начин, вместо след дълго боледуване. Тогава не бихте останали безразличен към усилията ми да открия истината, нали?
— Не, разбира се.
— И все пак някой се е опитал да я убие.
— Да, но не е успял. Ето къде е разликата.
— И въобще ли не ви е интересно да разберете кой се е опитал да я убие?
— Е, да, в известен смисъл.
— Разполагаме с много ограничен кръг — каза замислено Поаро. — Въженце…
— Въженцето, за което вие само си правите догадки от пирона в перваза! — прекъснах го аз. — А е възможно този пирон да е там от години!
— Не е. Боята е съвсем прясна.
— Е, аз все пак мисля, че може да има различни обяснения.
— Дайте ми едно.
В момента не успях да измисля нищо достатъчно правдоподобно. Поаро се възползва от мълчанието ми и продължи разясненията си.
— Да. Един ограничен кръг. Въженцето е могло да бъде опънато в горния край на стълбите, едва след като всички са си легнали. Следователно трябва да разгледаме единствено обитателите на къщата. Тоест вината пада върху седем души. Доктор Таниос. Мисис Таниос. Тереза Аръндел. Чарлз Аръндел. Мис Лосън. Елън. Готвачката.