— Много сте любезна, мадам — отговори бързо Поаро, — но на обяд имам среща, за която вече закъснявам.
Той се ръкува със съпрузите Таниос и с децата. Аз направих същото.
Забавихме се малко във фоайето. Поаро искаше да се обади по телефона. Изчаках го до администрацията. Тогава видях, че мисис Таниос излезе във фоайето и се огледа. Търсеше някого. Щом ме забеляза, веднага се насочи към мен.
— Приятелят ви… мосю Поаро… тръгна ли си?
— Не, в телефонната кабина е.
— О!
— Искате да говорите с него?
Тя кимна. Нервността ѝ се засили.
В този момент Поаро излезе от телефонната кабина и ни видя. Бързо се приближи към нас.
— Мосю Поаро — започна тя припряно, със снишен глас, — има нещо, което бих искала да ви кажа… което трябва да ви кажа…
— Да, мадам?
— Важно е, много е важно. Виждате ли…
Тя замълча. Доктор Таниос и двете деца излязоха от салона. Той прекоси фоайето и се присъедини към нас.
— Разменяте си за последно няколко думи с мосю Поаро, Бела?
Тонът му беше съвсем добронамерен и на лицето му имаше приятна усмивка.
— Да… — тя се поколеба. После продължи: — Е, засега толкова, мосю Поаро. Исках само да кажете на Тереза, че ще я подкрепим във всичко, което реши да предприеме. Мисля, че семейството трябва да действа заедно.
Тя ни кимна любезно, после хвана съпруга си под ръка и те тръгнаха към столовата на хотела.
Хванах Поаро за рамото.
— Не искаше да ни каже точно това, Поаро!
Той бавно поклати глава, като гледаше след отдалечаващата се двойка.
— Промени намерението си — продължих мисълта му аз.
— Да, mon ami, промени намерението си.
— Защо ли?
— Ако знаех… — промърмори той.
— Ще ни го каже някой друг път — прекъснах го с надежда в гласа аз.
— Чудя се. Боя се… че няма да може…
Осемнайсета глава
„Има нещо тъмно в тази работа“
Обядвахме в едно ресторантче недалеч от хотела. С нетърпение исках да узная какво мисли Поаро за членовете на фамилия Аръндел.
— Е, Поаро? — попитах припряно аз.
Поаро ме погледна с неодобрение и се задълбочи в менюто. След като поръча, той се облегна на стола, отчупи си парченце хляб и с леко закачлив тон каза:
— Е, Хейстингс?
— Сега, след като се запознахте с всичките, какво мислите за тях?
— Ma foi24, струва ми се, че са много интересни — отвърна бавно той. — Този случай наистина е заинтригуващ! Той е, как да се изразя, като кутия, пълна с изненади. Погледнете само как всеки път, когато кажа: „Получих писмо от мис Аръндел, написано преди да умре“, изниква нещо. От мис Лосън научих за откраднатите пари. Мисис Таниос веднага попита: „За съпруга ми ли е?“ Защо за съпруга ѝ? Защо мис Аръндел трябва да пише на мен, Еркюл Поаро, за доктор Таниос?
— Тази жена има нещо наум — отвърнах аз.
— Да, тя знае нещо. Но какво? Мис Пибоди ни каза, че Чарлз Аръндел би убил и баба си за едно пени, мис Лосън ни уведоми, че мисис Таниос би убила всеки, ако съпругът ѝ нареди. Доктор Таниос сподели, че Чарлз и Тереза са негодници, и намекна, че майка им е убийца, а после доста безотговорно спомена, че Тереза е способна на хладнокръвно убийство. Всички тези хора имат прекрасно мнение един за друг! Доктор Таниос смята, или поне твърди че смята, че е имало външно влияние. Съпругата му, преди той да дойде, очевидно не мислеше така. Отначало тя не искаше да оспорва завещанието.
По-късно изведнъж промени решението си. Виждате ли, Хейстингс, те са като кипящо гърне, което бълбука, и от време на време някой важен факт се появява на повърхността му и може да се забележи. Има нещо на дъното, да! Има нещо! Аз, Еркюл Поаро, се заклевам в Бога, че е така!
Впечатлих се от твърдата му убеденост. Помълчах малко, после отбелязах:
— Сигурно сте прав, но изглежда толкова объркано, толкова мъгляво.
— А съгласен ли сте с мен, че има нещо?
— Да — казах колебливо аз, — струва ми се, че сте прав.
Поаро се надвеси над масата и ме погледна в очите.
— Да, променили сте си мнението. Вече не ви е забавно да ме укорявате, че давам воля на въображението си. И какво ви убеди? Не са чудесните ми доводи, non, ce n’est pas ca25! Но нещо, нещо съвсем друго ви е въздействало. Кажете ми, приятелю, какво ви накара изведнъж да погледнете сериозно на случая?
— Струва ми се — започнах бавно аз, — че беше мисис Таниос. Тя имаше вид на… уплашен човек…
— Уплашена от мен?
— Не, не от вас. От нещо друго. В началото говореше толкова спокойно и разумно, въпреки че би било естествено да бъде възмутена от условията на завещанието, но изглеждаше примирена и сякаш искаше да остави нещата такива, каквито са. Струва ми се, че това е обичайното поведение на една добре възпитана, но доста апатична жена. А после настъпи рязка промяна. Поддържаше с убеденост мнението на доктор Таниос. Начинът, по който тръгна след нас във фоайето… така потайно…