Поаро кимна окуражително.
— И една малка подробност, която може би не сте забелязали… — продължих аз.
— Забелязвам всичко!
— Имам предвид посещението на съпруга ѝ в Литългрийн Хаус в онази последна неделя. Бих се заклел, че тя не е знаела. Беше изненада за нея. И въпреки това реагира така бързо, съгласи се, че той ѝ е казал, а тя е забравила. Аз… на мен този момент не ми хареса, Поаро.
— Прав сте, Хейстингс, моментът наистина беше важен.
— Останах с неприятното впечатление, че се страхува.
Поаро отново кимна с глава.
— И вие ли го почувствахте? — попитах аз.
— Да, то определено витаеше във въздуха. — Замълча за момент, после продължи: — И все пак Таниос ви хареса, нали? Намирате го за приятен, открит, добронамерен, остроумен. Привлекателен, въпреки втълпените ви предразсъдъци срещу аржентинците, португалците и гърците. Съвсем приятна личност.
— Да — признах си аз. — Така е.
Настъпи мълчание. Наблюдавах Поаро известно време, после попитах:
— За какво мислите, Поаро?
— Припомням си разни хора. Красивият млад Норман Гейл, сърдечната Ивлин Хауард, симпатичния доктор Шепърд, тихия, благонадежден Нейтън.
За момент не разбрах, че той говори за хора от предишни случаи, с които се беше занимавал.
— И какво за тях? — попитах аз.
— Всички бяха приятни личности…
— Боже мой, Поаро, наистина ли мислите, че Таниос…
— Не, не. Не правя прибързани заключения, Хейстингс. Подчертавам само, че личното впечатление от хората е доста несигурен показател. Човек трябва да се ръководи не от чувства, а от факти.
— Хъм, в случая фактите не са силната ни страна — възразих аз. — Не, не, Поаро, не ги повтаряйте отново!
— Ще бъда кратък, приятелю. Не се страхувайте. На първо място съвсем сигурно е, че става дума за опит за убийство. Съгласен сте, нали?
— Да — отговорих бавно аз. — Съгласен съм.
До момента бях малко скептично настроен към начина, по който Поаро разчиташе на въображението си, за да възстанови събитията, случили се през онази нощ след Великден. Бях принуден да призная обаче, че изводите му са съвсем логични.
— Tres bien26. Не може да има опит за убийство, без да съществува убиец. Един от хората, които са били в къщата онази вечер, е убиец, или поне е бил с подобни намерения.
— Така е.
— Ето откъде трябва да започнем — има убиец. Поразпитахме, или, както бихте се изразили, поразровихме калта, и какво научаваме — редица много интересни обвинения, на пръв поглед изпуснати случайно в хода на разговорите.
— Вие мислите ли, че не са случайни?
— Не е възможно да се каже в момента. Мис Лосън съвсем невинно ни съобщи, че Чарлз е заплашил леля си. Причината да сподели с нас този факт може наистина да е била невинна, но не е сигурно. Забележките на доктор Таниос за Тереза Аръндел навярно не крият никаква злонамереност, а само мнението на един лекар. От друга страна, мис Пибоди е съвсем убедена в преценката си за наклонностите на Чарлз Аръндел. Но в крайна сметка, то е само едно мнение и така нататък. Както се казва, „има нещо тъмно в тази работа“. Eh bien, струва ми се, че е точно така. Въпросът е кой е убиецът?
— Бих искал да разбера какво мислите вие самият, Поаро?
— Хейстингс, Хейстингс! Аз не си позволявам да „мисля“, поне не в смисъла, който вложихте в думата. В момента само разсъждавам.
— И върху какво разсъждавате?
— Върху мотива. Какви са възможните мотиви, довели до смъртта на мис Аръндел? Естествено най-очевидният е облагодетелстване. Кой би спечелил, ако мис Аръндел умре? Ако беше станало онзи вторник след Великден?
— Всички, с изключение на мис Лосън.
— Правилно.
— Е, поне един човек автоматично се изключва.
— Да — каза замислено Поаро. — Така изглежда. Но интересното е, че човекът, който не би спечелил нищо, ако смъртта ѝ бе настъпила във вторника след Великден, печели всичко, когато тя умира две седмици по-късно.
— Накъде биете, Поаро? — попитах изненадано аз.
— Причина и следствие, приятелю, причина и следствие.
Погледнах го с недоумение, а той продължи:
— Следвайте логиката! Какво точно се е случило след злополуката?
Мразя, когато Поаро се държи така. Каквото и да каже човек, все е погрешно! Продължих изключително внимателно.