— Беше много умна стара дама — продължи сестрата. — Трябва да кажа, че нямаше нещо, което да не знае или да не разбира!
— Споменаваше ли кучето, Боб?
— Странно е, че питате! Много често го споменаваше, докато бълнуваше. Нещо за топката му и за падането, което беше преживяла. Боб е добро куче. Много обичам кучетата. Бедният, беше толкова нещастен, когато тя почина. Нали са чудесни? Съвсем като хората.
След репликата за човечността на кучетата ние се разделихме.
— Ето една личност, която не храни никакви подозрения — отбеляза Поаро, след като си тръгнахме.
Звучеше малко обезкуражен.
Вечеряхме в ресторанта „При Джордж“. Поаро доста мърмореше, особено за супата.
— А е толкова лесно, Хейстингс, да се приготви хубава супа. Le pot au feu29…
С известна трудност успях да възпра словото му за храната.
След вечеря ни очакваше изненада.
Седяхме сами във фоайето. Докато се хранехме, в ресторанта имаше още един мъж, който приличаше на търговски пътник, но той излезе преди нас. Аз току-що бях започнал да прелиствам страниците на някакъв стар вестник, когато чух да се споменава името на Поаро.
Гласът идваше отвън.
— Къде е той? Тук? Добре, ще го намеря.
Вратата се отвори със замах и в помещението нахълта доктор Грейнджър. Лицето му бе зачервено, а веждите — високо повдигнати. Той спря, за да затвори вратата, после решително тръгна към нас.
— А! Ето ви и вас! Мосю Еркюл Поаро, защо, по дяволите, дойдохте при мен и ме обсипахте с куп лъжи?
— Една от топките на жонгльора? — измърморих язвително аз.
Поаро изрече с най-благия си глас:
— Скъпи ми докторе, позволете да ви обясня…
— Да ви позволя? Да ви позволя? По дяволите, ще ви принудя да ми обясните! Вие сте детектив. Ето какъв сте! Един шпиониращ, слухтящ детектив! Да дойдете при мен и да ми наговорите всичките тези лъжи, че ще пишете биографията на стария генерал Аръндел! Какъв идиот съм! Да се хвана на такива глупави измислици.
— Кой ви съобщи за моята самоличност? — попита Поаро.
— Кой ми съобщи ли? Мис Пибоди. Тя ви е разпознала!
— Да, мис Пибоди — замислено изрече Поаро. — Мислех си, че по-скоро…
Доктор Грейнджър го прекъсна ядосано.
— Хайде сега, сър, чакам обясненията ви!
— Естествено. Обяснението ми е много просто. Опит за убийство.
— Какво? За какво става дума?
— Мис Аръндел е претърпяла злополука, нали? — отговори спокойно Поаро. — Паднала е по стълбите, малко преди да умре.
— Да, и какво от това? Тя се спъна в проклетата топка на кучето.
— Не, докторе, не се е спънала — поклати глава Поаро. — Някой е вързал въженце напряко на стълбите в горния им край, за да я спъне.
Доктор Грейнджър се втренчи в него.
— Но защо не ми е казала? — изненада се той. — И дума не ми е споменала.
— Може би е разбираемо, ако предположим, че член от семейството ѝ е сложил въженцето.
— Хм… разбирам — Грейнджър стрелна с очи Поаро и се отпусна на един стол. — А как така вие се намесихте в тази работа?
— Мис Аръндел ми писа, като изрично наблягаше на дискретността. За съжаление писмото е било пуснато много късно.
Поаро продължи, като му разказа някои внимателно подбрани подробности, както и за пирона, който откри в перваза.
Докторът го слушаше с мрачно изражение на лицето. Гневът му бе изчезнал.
— Разбирате, че положението ми беше трудно — завърши Поаро. — Виждате ли, бях нает от една покойница. Но въпреки всичко прецених, че задълженията ми не отпадат.
Доктор Грейнджър замислено смръщи вежди.
— И нямате никаква представа кой е вързал въженцето горе на стълбите? — попита той.
— Нямам доказателства срещу този, който го е направил. Но този факт не означава, че нямам представа.
— Отвратителна история — отбеляза мрачно Грейнджър.
— Да. Сега нали разбирате, че когато започнах, не знаех какво да очаквам.
— Тоест?
— Според всички, мис Аръндел е починала от естествена смърт, но човек може ли да бъде сигурен? Вече е имало едно посегателство върху живота ѝ. Как да повярвам, че не е имало и второ? При това успешно!
Грейнджър кимна замислено.
— Докторе, моля ви, не се ядосвайте на въпроса, който ще ви задам. Вие, предполагам, сте сигурен, че мис Аръндел е починала от естествена смърт? Днес попаднах на някои доказателства…
Той разказа за разговора, който проведе със стария Ангъс, за интереса на Чарлз Аръндел към препарата против плевели и накрая за изненадата на стария градинар, когато откри, че металната кутия е почти празна.