— Не виждате каква работа имам тук — довърши вместо нея Поаро.
— Аз… ами… точно така. Не виждам — тя го погледна смутено, но настоятелно.
— Трябва да си призная нещо — отвърна Поаро. — Боя се, че ви заблудих. Вие предположихте, че писмото, което получих от мис Аръндел, се отнася за малката сума пари, взета най-вероятно от мистър Чарлз Аръндел.
Мис Лосън кимна.
— Но, виждате ли, в случая не е така… Всъщност за първи път чух за откраднатите пари от вас… Мис Аръндел ми писа по повод на злополуката си.
— Злополуката?
— Да, разбрах, че е паднала по стълбите.
— О, да… да… — Мис Лосън изглеждаше объркана. Погледна недоумяващо към Поаро и продължи: — Но… Съжалявам… Глупаво е от моя страна… Но защо е трябвало да ви пише? Разбирам… Всъщност струва ми се, вие споменахте… че сте детектив. Не сте… лекар. Нито пък човек, който лекува чрез вяра и молитва.
— Не. Не съм нито лекар, нито лечител. Но, както и лекарите, понякога се занимавам с така наречената смърт при злополука.
— Смърт при злополука?
— Да, с така наречената смърт при злополука. Наистина мис Аръндел не е умряла, когато е паднала, но е могло да се случи.
— О, Боже! И докторът каза така, но аз не разбирам…
Мис Лосън изглеждаше много объркана.
— Предполагаше се, че причината за злополуката е била топката на малкия Боб, нали?
— Да, да, така беше. Топката на Боб.
— Не е била топката на Боб.
— Но, извинете ме, мосю Поаро, аз я видях с очите си, когато всички изтичахме по стълбите.
— Да, сигурно сте я видели. Но тя не е била причината за злополуката. Причината, мис Лосън, е било едно въженце с тъмен цвят, опънато на трийсет сантиметра от пода в горния край на стълбите.
— Но… но едно куче не би могло…
— Точно така — бързо отвърна Поаро. — Едно куче не би могло да го направи, защото не е достатъчно интелигентно, или, ако повече ви харесва, не е толкова злонамерено… Човешко същество е сложило въженцето…
Мис Лосън бе станала мъртвешки бледа. Тя вдигна трепереща ръка към лицето си и промълви:
— О, мосю Поаро… Не мога да повярвам… Не искате да кажете… Но то е ужасно… наистина ужасно. Имате предвид, че е било направено нарочно?
— Да, било е направено нарочно.
— Но това е отвратително! То е почти… почти като убийство.
— Ако планът бе успял, щеше да бъде убийство. Съвсем преднамерено убийство.
Мис Лосън извика с писклив глас. Поаро продължи важно:
— В перваза е бил забит пирон, за да се върже въженцето. Пиронът е бил боядисан, за да не се забелязва. Кажете ми, не си ли спомняте да сте усетили миризма на боя, без да знаете откъде идва?
Мис Лосън отново изписка.
— О! Колко странно! Само като си помисля! Ама, разбира се! Но никога не съм и помисляла… не съм и сънувала… А как ли бих могла? И все пак тогава ми се стори необичайно.
Поаро се наведе напред.
— Значи… Можете да ни помогнете, мадмоазел. Отново можете да ни помогнете. C’est epatant30!
— Като си помисли човек от какво е била. О! Ами, че то всичко съвпада.
— Кажете ми, моля ви, вие сте усетили миризма на боя, така ли?
— Да. Разбира се, не знаех от какво е. Помислих си, Боже мой, че е от боя, но повече приличаше на препарат за почистване на пода. А после реших, че сигурно си въобразявам.
— Кога беше това?
— Чакайте да си помисля… Кога ли беше?
— Не беше ли през великденските празници, когато къщата е била пълна с гости?
— Да, тогава беше… Но се опитвам да си спомня в кой ден… Не беше в неделя. Не, не беше и във вторник, деня, когато доктор Доналдсън дойде на вечеря. А в сряда всички си тръгнаха. Но, разбира се, че беше в понеделник. Лежах будна и бях доста разтревожена. Винаги съм смятала, че понеделникът след Великден е тежък ден. Студеното говеждо за вечеря едва стигна и се боях, че мис Аръндел ще се ядоса. Виждате ли, поръчах в събота месото и сигурно трябваше да поискам два килограма и половина, но си помислих, че два ще са достатъчни. Мис Аръндел бе много строга, когато нещо не стигаше… Беше много гостоприемна… — Мис Лосън замълча, за да си поеме дъх, и продължи: — И така, лежах и се чудех дали на сутринта тя ще спомене нещо, а си мислех и за разни други неща. Точно когато се унасях, някакъв шум ме разбуди, беше нещо като стържене или почукване. Седнах в леглото и усетих някаква миризма. Винаги съм се страхувала от пожари. Понякога по два-три пъти през нощта ми се струва, че усещам миризма на дим. Ужасно е човек да бъде хванат в капан от огъня, нали? Така или иначе усетих миризма, и то доста силна, но не беше на пушек или нещо подобно. Казах си, че по-скоро мирише на боя или на препарат за почистване на пода. Но откъде би могла да идва подобна миризма посред нощ? Беше много силна и аз дълго я усещах. После в огледалото видях нея…