— О! Не мога да не се вълнувам! Бедната мис Аръндел! Но Тереза не беше там, когато тя умря.
— Не, не е била. Заминала си е в понеделника, преди леля ѝ да се разболее, нали?
— Много рано сутринта. Така че, виждате ли, тя не би могла да има нищо общо с това.
— Да се надяваме — каза Поаро.
— О, Боже! — плесна с ръце мис Лосън. — Никога не съм допускала, че може да се случи такова ужасно нещо. Наистина, всичко се обърка.
Поаро си погледна часовника.
— Трябва да тръгваме. Връщаме се в Лондон. А вие, мадмоазел, ще останете ли дълго тук?
— Не… не… Нямам конкретни планове. Всъщност и аз ще се върна днес… Дойдох само за една нощ, за да пооправя някои неща.
— Разбирам. Е, довиждане, мадмоазел. Извинете ме, ако съм ви разстроил.
— О, мосю Поаро. Да ме разстроите? Та аз съм като болна! О, Боже… О, Боже, какъв зъл свят! Какъв ужасен свят!
Поаро прекъсна излиянията ѝ, като решително си подаде ръката за довиждане.
— Напълно сте права. Все още ли сте готова да се закълнете, не сте видели Тереза Аръндел коленичила на стълбите в понеделник през нощта след Великден?
— О, да. Мога да се закълна.
— А можете ли да се закълнете също, че сте видели блестящ ореол около главата на мис Аръндел по време на сеанса?
Мис Лосън зяпна.
— О, мосю Поаро, не… не се шегувайте с тези неща.
— Не се шегувам. Напълно съм сериозен.
— Не беше точно ореол — важно отвърна мис Лосън, — а само нещо подобно. Приличаше на светеща лента. Струва ми се, че бе започнало да се оформя като лице.
— Изключително интересно. Au revoir31, мадмоазел, и моля ви, запазете разговора ни в тайна.
— О, разбира се, разбира се. Не бих си и помислила да постъпя по друг начин…
Последното, което видяхме, беше глуповатото лице на мис Лосън, гледаща след нас от входната врата.
Двайсет и трета глава
Доктор Таниос ни посещава
В момента, в който напуснахме къщата, поведението на Поаро се промени. Видът му стана напрегнат и мрачен.
— Depechons nous32, Хейстингс — заяви той. — Трябва да се върнем в Лондон колкото е възможно по-скоро.
— С удоволствие — забързах се аз, за да вървя в крак с него. Хвърлих поглед към намръщеното му лице.
— Кого подозирате, Поаро? — попитах аз. — Бих искал да ми кажете. Вярвате ли, че Тереза Аръндел е била на стълбите?
Поаро не отговори на въпроса ми, а попита:
— Не ви ли направи впечатление, помислете преди да ми отговорите, не ви ли се стори, че има нещо нередно в твърдението на мис Лосън?
— Какво имате предвид под „нещо нередно“?
— Ако знаех, нямаше да ви питам.
— Да, но в какъв смисъл нередно?
— Ето това е. Не мога да го уточня. Но докато говореше, сякаш усетих, че нещо не е наред… Като че ли имаше нещо… нещо много дребно, което не беше наред. Да, обзе ме такова чувство… има нещо, което не е възможно…
— Изглеждаше съвсем убедена, че е била Тереза.
— Да, да.
— Но все пак светлината не е била достатъчна. Не разбирам как може да бъде толкова сигурна.
— Не, не, Хейстингс, вие не ми помагате. Беше нещо дребно… нещо свързано с… да, сигурен съм… със спалнята.
— Със спалнята? — повторих аз, като се опитах да си припомня подробностите от стаята. — Не, не мога да ви помогна.
Поаро поклати сърдито глава.
— Защо отново повдигнахте въпроса за спиритическите сеанси? — попитах аз.
— Защото е важно.
— Кое е важно? Приказките на мис Лосън за „светещата лента“?
— Спомняте ли си как сестрите Трип описаха сеанса?
— Видели са ореол около главата на старицата — без да искам се засмях аз. — Във всеки случай, не бих допуснал, че е светица. Изглежда, мис Лосън се е страхувала от нея. Съжалих бедната жена, когато тя описа как е лежала будна, изплашена до смърт, защото е могла да си навлече неприятности, като не е поръчала достатъчно говеждо месо.
— Да, странно.
— Какво ще правим, след като пристигнем в Лондон? — попитах аз, когато влязохме в хотела „При Джордж“ и Поаро поиска сметката.
— Трябва веднага да се срещнем с Тереза Аръндел.
— И да открием истината? Но тя няма ли да отрече всичко?
— Mon cher, не е престъпление да клекнеш на стълбището. Може би е вдигнала някоя игла или нещо подобно от пода. Намерила си е късметче.
— А миризмата на боя?
Не успяхме да продължим, защото донесоха сметката. По пътя за Лондон почти не приказвахме. Не обичам да говоря, когато шофирам. А Поаро бе толкова зает да държи шалчето върху мустаците си, за да ги опази от катастрофалното въздействие на вятъра и праха, че изобщо не му беше до приказки.
Пристигнахме в апартамента му около два без двайсет.