Отвори ни Джордж, безупречният английски прислужник на Поаро.
— Чака ви някой си доктор Таниос, сър. Тук е от половин час.
— Доктор Таниос? Къде е?
— В дневната, сър. Търси ви и една дама, сър. Много се разстрои, като разбра, че отсъствате. Беше преди да ми се обадите по телефона, сър, така че не можах да ѝ съобщя кога се връщате в Лондон.
— Опишете ми я.
— Средна на ръст, с тъмна коса и светлосини очи. Носеше сив костюм и шапка, която бе килната назад, вместо на дясната страна.
— Мисис Таниос! — възкликнах тихичко аз.
— Изглеждаше нервна и много възбудена, сър. Каза, че е изключително важно и спешно да ви открие.
— По кое време идва?
— Около десет и половина, сър.
Поаро поклати глава и се насочи към дневната.
— За втори път пропускам възможността да узная това, което иска да ми съобщи мисис Таниос. Какво ще кажете, Хейстингс? Като че ли съдбата се намесва, нали?
— Третия път ще успеем — успокоих го аз.
Поаро не изглеждаше убеден.
— Чудя се дали ще има трети път? Елате, нека чуем какво има да ни съобщи съпругът ѝ.
Доктор Таниос бе седнал в креслото и четеше една от книгите на Поаро по психология. Когато ни видя, скочи на крака и ни поздрави.
— Извинете ме за безпокойството. Надявам се, нямате нищо против, че влязох и останах да ви чакам.
— Du tout, du tout33. Моля, седнете. Позволете ми да ви предложа маша шери.
— Благодаря. Всъщност имам повод. Мосю Поаро, разтревожен съм, ужасно съм разтревожен за съпругата си.
— За съпругата си? Много съжалявам. Какво се е случило?
— Вероятно сте се видели?
Въпросът прозвуча естествено, но погледът, с който стрелна Поаро, съвсем не беше такъв.
Поаро отговори непринудено:
— Не, не съм я виждал от вчера, откакто говорихме в хотела.
— Така ли? Мислех, че ви е търсила.
Поаро беше зает с наливането на трите чаши с шери и малко разсеяно отговори:
— Не. Има ли някаква причина да ме търси?
— Не, не. — Доктор Таниос пое чашата си и продължи: — Благодаря. Много ви благодаря. Не, няма конкретна причина, но, честно казано, много съм загрижен за здравето на жена си.
— Болна ли е?
— Физически е добре — бавно отвърна Таниос. — Но едва ли бих могъл да твърдя същото за психиката ѝ.
— Моля?
— Опасявам се, мосю Поаро, че тя е на ръба на нервно разстройство.
— Скъпи доктор Таниос, много съжалявам да го чуя.
— От известно време състоянието ѝ се влоши. През последните два месеца отношението ѝ към мен коренно се промени. Нервна е, лесно се дразни и има много странни хрумвания… всъщност не са хрумвания… а халюцинации!
— Наистина ли?
— Да. Тя страда от така наречената мания за преследване. Доста разпространено заболяване.
Поаро изцъка с език.
— Сега разбирате защо съм притеснен.
— Естествено, естествено. Но не разбирам напълно защо сте дошли при мен. С какво бих могъл да ви помогна?
Доктор Таниос доби леко разочаровано изражение.
— Хрумна ми, че не е изключено жена ми… да дойде при вас и да ви разкаже някоя невероятна история. Възможно е да ви съобщи, че я заплашвам или нещо подобно.
— Но защо трябва да идва при мен?
Доктор Таниос се усмихна чаровно, но тъжно.
— Вие сте прочут детектив, мосю Поаро. Вчера веднага забелязах, че направихте голямо впечатление на жена ми. В сегашното ѝ състояние тази среща силно ѝ подейства. Струва ми се, че е много вероятно да ви потърси… и да ви се довери. Типично е за хора с разстроени нерви. Както ѝ фактът, че се настройват срещу най-близките и най-обичните си.
— Колко неприятно!
— Да, наистина. Страшно обичам жена си — призна той с топлина в гласа. — Винаги съм смятал, че беше много смело от нейна страна да се омъжи за мен, чужденеца, да заживее в далечна страна, да остави приятелите и средата си. През последните няколко дни се чувствам ужасно объркан… И виждам само един изход…
— Какъв?
— Пълно спокойствие и тишина… И подходящо лечение от психиатър. Зная едно чудесно болнично заведение, което се ръководи от първокласен лекар. Искам да я заведа там, и то веднага. Намира се в Норфолк. Тя има нужда от почивка и изолация от външния свят. Убеден съм, че ако прекара там месец-два при добро лечение, ще се оправи.
— Разбирам — каза Поаро.
Изрече го безизразно, като с нищо не издаде какво всъщност мисли.
Таниос отново му хвърли бърз поглед.
— Ето защо ще съм ви много задължен, ако веднага ми съобщите, когато тя дойде при вас.
— Но, разбира се. Ще ви позвъня. Все още сте в хотел „Дърам“, нали?
— Да. Веднага се връщам там.
— А жена ви не е ли в хотела?