— Мисля, че да. Да, спомням си, че я взех.
— Да сте я оставяли някъде? Непрекъснато ли беше у вас, докато бяхте там?
— Не, не съм я оставяла. Беше на зеления ми джемпър, а аз го носех всеки ден.
— А вечер?
— И вечерите бях с него.
— А къде оставяхте джемпъра?
— О! По дяволите! На един стол.
— Сигурна ли сте, че някой не е взел брошката през нощта и на другия ден не я е оставил отново на мястото ѝ?
— Мога да го потвърдя под клетва в съда, ако желаете. Всъщност напълно съм сигурна, че нищо подобно не се е случило. Идеята, че някой ме е натопил, не е лоша, но смятам, че е измислена.
Поаро се намръщи. После стана, внимателно закачи брошката на ревера на палтото си и се доближи до огледалото в другия край на стаята. Застана пред него, след което бавно се отдалечи, за да се види от разстояние. Изведнъж високо възкликна:
— Какъв идиот съм! Разбира се!
Върна се при нас и с поклон подаде брошката на Тереза.
— Напълно сте права, мадмоазел. Никой не е вземал брошката ви. Допуснах непростима глупост!
— Скромността ви ми харесва — отбеляза Тереза и небрежно си закачи брошката. — Нещо друго? — тя го погледна. — Трябва да тръгвам.
— Няма нещо, което да не може да почака.
Тереза се отправи към вратата, а Поаро продължи с тих глас:
— По въпроса за ексхумацията…
Тереза замръзна на място. Брошката падна на земята.
— Това пък какво е?
— Възможно е тялото на мис Емили Аръндел да бъде ексхумирано — отчетливо отвърна Поаро.
Тереза остана неподвижна, само сви ръцете си в юмруци. Заговори тихо и ядосано:
— Ваше дело ли е? Не може да се извърши без разрешение на семейството.
— Грешите, мадмоазел. Може да се извърши по нареждане на Министерството на вътрешните работи.
— Боже мой! — възкликна Тереза.
Тя се върна и бързо седна.
— Наистина не виждам защо трябва да се разстройваш, Теса — намеси се кротко Доналдсън. — Осмелявам се да кажа, че дори за един външен човек идеята не е много приятна, но…
— Не ставай глупак, Рекс! — прекъсна го тя.
— Тази идея смущава ли ви, мадмоазел? — попита Поаро.
— Разбира се, че ме смущава. Недостойна е. Бедната леля Емили. Защо, по дяволите, трябва да бъде ексхумирана?
— Предполагам, че е възникнало някакво съмнение относно причината за смъртта ѝ — намеси се отново Доналдсън и погледна въпросително към Поаро. — Признавам, че съм изненадан. Според мен няма никакво съмнение, че мис Аръндел е починала от естествена смърт, вследствие на дългогодишно заболяване.
— Веднъж ми обясняваше нещо за зайци, за черен дроб… — каза Тереза. — Забравила съм го вече. На заек инжектираш кръв от човек с болен черен дроб. После вземаш кръв от този заек и я инжектираш на друг заек. След това инжектираш кръв от втория заек на друг човек и неговият черен дроб заболява. Май беше нещо такова.
— Само ти дадох пример за серумната терапия — припомни ѝ търпеливо Доналдсън.
— Жалко само, че в тази история има толкова много зайци — засмя се дръзко Тереза. — Никой от нас не отглежда зайци. — Обърна се към Поаро и с променен глас попита: — Мосю Поаро, вярно ли е?
— Съвсем вярно е, но… има начин да се избегне подобна неприятност, мадмоазел.
— Тогава направете го! — гласът ѝ се сниши почти до шепот, но звучеше настоятелно. — Избегнете го, на всяка цена!
Поаро стана.
— Такива ли са нарежданията ви? — попита официално той.
— Да, такива са.
— Но, Теса… — намеси се Доналдсън.
Тя се обърна рязко към годеника си.
— Мълчи! Тя бе моя леля, нали? Защо е необходимо моята леля да бъде изравяна? Не знаеш ли, че във вестниците ще се появят съобщения, ще тръгнат клюки? — тя погледна отново към Поаро. — Не трябва да го допускате! Давам ви картбланш. Постъпете както намерите за добре, само не го допускайте!
Поаро се поклони официално.
— Ще направя каквото мога. Au revoir, mademoiselle, au revoir, докторе.
— О! Вървете си! — извика Тереза. — Отведете и „свети Леонардс“ със себе си. Иска ми се никога да не бях ви срещала.
Напуснахме стаята. Този път Поаро не подслушваше на вратата, но се мотаеше. Да, мотаеше се. И ненапразно. Гласът на Тереза се извиси и тя ясно и предизвикателно отсече:
— Не ме гледай така, Рекс! — После изведнъж тонът ѝ се промени: — Скъпи!
Чу се изисканият глас на доктор Доналдсън.
— Този човек е опасен.
Изведнъж Поаро се ухили и ме поведе към външната врата.
— Хайде, „свети Леонардс“ — подкани ме той. — C’est drole, ca34!
На мен лично шегата ми се стори доста глупава.
Двайсет и пета глава
Отпускам се и размишлявам
„Не — помислих си аз, докато бързах след Поаро, — няма никакво съмнение. Мис Аръндел е била убита и Тереза Аръндел го знае. Но тя ли бе извършила престъплението или имаше друго обяснение?“