Страхуваше се. Но за себе си ли или за някой друг? Възможно ли е този някой да е спокойният и педантичен млад лекар с кротки, сдържани обноски?
Дали старата дама е починала от някакво рядко заболяване, причинено по изкуствен път?
До определен момент всичко съвпадаше. Амбициите на Доналдсън, надеждите му, че Тереза ще наследи пари от леля си, дори и фактът, че е бил на вечеря, когато се е случил инцидентът. Би било много лесно да остави отворен някой прозорец и да се върне посред нощ, за да опъне смъртоносното въженце през стълбите. Но в такъв случай, кога е могъл да забие пирона?
Не, сигурно Тереза го е извършила. Тереза, неговата годеница и съучастничка. Всичко си идваше на място, ако двамата са действали заедно. Тогава вероятно тя е поставила въженцето. Първото престъпление, неуспешното, е било нейно дело. Второто престъпление, успешното, е било сътворено от учения Доналдсън. Да, всичко съвпадаше.
Въпреки че имаше някои неясни моменти. Защо Тереза изтърси онези неща за възможността да се причини чернодробно заболяване на хора? Каза го, сякаш не осъзнава истината… Но тогава… Усетих, че мислите ми все повече се объркват. Ето защо прекъснах разсъжденията си и попитах:
— Къде отиваме, Поаро?
— В апартамента ми. Възможно е да заварим мисис Таниос там.
Мислите ми се насочиха в друга посока. Мисис Таниос! Още една мистерия. Ако Доналдсън и Тереза са виновните, къде е мястото на мисис Таниос и усмихнатия ѝ съпруг? Какво искаше да каже тази жена на Поаро и защо докторът се опитва да я възпре?
— Поаро — унило продължих аз, — чувствам се доста объркан. Не са замесени всички, нали?
— Убийство от синдикат? Семеен синдикат? Не, този път — не. Носи почерка на един ум, само на един. Психологически е съвсем ясно.
— Искате да кажете, че или Тереза, или Доналдсън са го извършили, но не и двамата заедно? Тогава възможно ли е той да я е накарал да забие пирона по някаква съвсем безобидна причина?
— Скъпи приятелю, от момента, в който чух разказа на мис Лосън, аз осъзнах, че съществуват три възможности. (1) Мис Лосън казва истината. (2) Мис Лосън е измислила всичко поради някаква причина. (3) Мис Лосън всъщност вярва в това, което ни разказа, но идентифицира личността по брошката, а както вече ви посочих, една брошка лесно може да бъде отнета от собственика ѝ.
— Да, но Тереза е убедена, че никой не е вземал брошката ѝ.
— И е съвсем права. Аз пренебрегнах един дребен, но изключително важен факт.
— Твърде нетипично за вас, Поаро — отбелязах тържествено аз.
— N’est ce pas35? Но човек понякога прави пропуски.
— Възрастта си казва думата.
— Възрастта няма нищо общо — отбеляза студено Поаро.
— Е, и какъв е този особено важен факт? — попитах аз вече пред входа на сградата, в която живееше Поаро.
— Ще ви покажа.
Качихме се до апартамента.
Джордж ни отвори вратата. В отговор на нетърпеливия въпрос на Поаро той поклати глава и отвърна:
— Не, сър. Мисис Таниос не е идвала, нито се е обаждала по телефона.
Поаро влезе в дневната. Разхожда се напред-назад няколко минути, после вдигна слушалката и се свърза с хотел „Дърам“.
— Да… да, моля. А, доктор Таниос, обажда се Еркюл Поаро. Съпругата ви върна ли се? О, не е. Мили Боже… Казвате, че си е взела багажа… И децата… Нямате никаква представа къде е отишла… Да, съвсем… О, чудесно… Ако професионалните ми умения могат да ви бъдат полезни? Имам известен опит в подобни ситуации… Тези неща могат да се извършат много дискретно… Не, разбира се, че не… Да, така е… Естествено, естествено. Ще се съобразя с желанието ви.
Поаро затвори телефона и се замисли.
— Той не знае къде е тя — проговори най-сетне Поаро. — Струва ми се, че беше искрен. Тревогата в гласа му бе неподправена. Не иска да се обърне към полицията. Разбирам го. Да, разбирам го. Но не иска и моята помощ. А това може би не е толкова разбираемо… Ще му се да я открие, но отказва да го направя аз… Не, той съвсем определено не желае аз да я намеря… Изглежда вярва, че ще успее да се справи сам. Мисли, че тя не може дълго да се крие, защото разполага със съвсем малко пари. А и децата са с нея. Струва ми се, че скоро ще я открие. Но, Хейстингс, ние ще бъдем по-бързи от него. Смятам, че е важно да избързаме.
— Вярвате ли, че тя е малко откачена? — попитах аз.
— Смятам, че е изключително изнервена и превъзбудена.
— Но не толкова, че да я приемат в отделение за душевноболни?
— Убеден съм, че не е за там.