— Знаете ли, Поаро, май не разбирам какво става.
— Ще ме извините за думите, Хейстингс, но вие изобщо нищо не разбирате.
— Изглежда има… ъъъ… твърде много странични неща.
— Естествено, че има странични неща. Първата задача на един логичен ум е да отдели главното от второстепенното.
— Кажете ми, Поаро, хрумвало ли ви е някога, че заподозрените са осем, а не седем?
— Обмислям тази възможност — отговори сухо Поаро — от момента, в който Тереза Аръндел спомена, че за последен път се е видяла с доктор Доналдсън на вечерята в Литългрийн Хаус на 14 април.
— Не виждам… — започнах аз, но спрях.
— Какво не виждате?
— Ами, ако Доналдсън е планирал да премахне старата мис Аръндел, използвайки научните си познания, тоест като я зарази, не виждам защо е трябвало да прибягва до такова примитивно средство като въженцето пред стълбите?
— En verite36, Хейстингс, има моменти, в които губя търпение с вас. Единият начин е строго научен и изисква специални познания. Така е, нали?
— Да.
— А другият е съвсем прост и обикновен, както се казва в рекламите „все едно, че мама го е правила“. Нали така?
— Да.
— Тогава мислете, Хейстингс, мислете. Отпуснете се в стола, затворете очи и използвайте малките сиви клетки.
Подчиних се, тоест облегнах се назад на стола, затворих си очите и се опитах да изпълня последната част от наставленията на Поаро. В резултат обаче нещата не ми станаха по-ясни.
Отворих си очите и открих, че Поаро ме гледа с вниманието, с което една медицинска сестра наблюдава малкия си пациент.
— Eh bien?
Направих отчаян опит да подражавам на поведението на Поаро.
— Е, струва ми се, че човекът, който е нагласил простия капан на стълбите, не е същият, който втория път е планирал умелото убийството.
— Точно така.
— И се съмнявам, че един ум, който е свикнал със сложния научен подход, би измислил нещо толкова детинско като тази злополука. Твърде рисковано е.
— Много разумни разсъждения.
Окуражен, аз продължих:
— Следователно единственото логично обяснение е следното — двата опита са дело на различни хора. Трябва да разследваме опити за убийство, направени от две отделни личности.
— Не ви ли се струва, че е прекалено очебийно? Вие самият веднъж казахте, че при всяко убийство има нещо очебийно.
— Да, вярно е. Трябва да го призная.
— Тогава?
— Кои според вас са извършителите?
— Доналдсън и Тереза Аръндел. Участието на лекаря в успешния опит за убийство е безспорно. От друга страна, ние знаем, че Тереза Аръндел е отговорна за първия опит. Струва ми се, че е възможно двамата да са действали независимо един от друг.
— Много обичате да казвате „ние знаем“, Хейстингс. Уверявам ви, въпреки че вие го знаете, аз лично не зная, че Тереза е замесена.
— Но разказът на мис Лосън?
— Разказът на мис Лосън е просто разказ и толкова.
— Но тя каза…
— Тя каза… тя каза… Винаги сте готов да приемете за чиста монета онова, което чувате от хората. Сега слушайте, mon cher, нали преди време ви споменах, че нещо в разказа на мис Лосън ме смути?
— Да, спомням си, но не успяхте да си обясните какво.
— Е, сега си го обясних. След малко ще ви покажа онова, което аз, идиотът, трябваше веднага да забележа.
Той отиде до бюрото, отвори едно чекмедже и извади някакво картонче. Изряза с ножица нещо, като ми направи знак да не гледам.
— Търпение, Хейстингс, след минута ще направим експеримента.
Послушно извърнах очи.
След минута-две Поаро доволно възкликна. Прибра ножиците, изхвърли изрезките от картончето в кошчето и дойде при мен.
— Не гледайте. Обърнете си главата, докато го закача на ревера на сакото ви.
Търпеливо го изчаках. Поаро приключи заниманието си, след което ме завъртя и ме поведе към спалнята си.
— Сега, Хейстингс, погледнете се в огледалото. Закачил съм ви една модерна брошка с вашите инициали. Само дето не е от неръждаема стомана или с хромово покритие, нито пък от злато или от платина, а от прост картон.
Погледнах се в огледалото и се усмихнах. Поаро е необикновено сръчен. На ревера ми висеше чудесна имитация на брошката на Тереза Аръндел — кръгче, изрязано от картон, с инициалите ми А. Х.
— Eh bien — каза Поаро, — доволен ли сте? Закачих ви една много забавна брошка с вашите инициали.
— Красива изработка — съгласих се аз.
— Вярно е, че не блести и не отразява светлината, но все пак трябва да признаете, че брошката се вижда ясно отдалече.
— Без съмнение.
— Така. Съмненията не са силната ви страна. Доверчивостта ви е по-присъща. А сега, Хейстингс, бъдете така добър да си свалите сакото.
Учудих се, но го свалих. Поаро също си свали сакото и облече моето, като леко се извърна настрани.