Местността отново стана стръмна, но влагата не намаляваше, макар гората да ставаше по-чиста. Вече не се виждаха коренища, гнили съчки, купчини гниещи лиани. Зеленината се изгуби, всичко наоколо стана жълто. Дърветата растяха по-стройни и блатото изглеждаше необикновено — чисто, без мъх и кални купчини. Тревата край пътя стана по-мека и сочна, с еднакви тревички, сякаш избирани една по една.
Нава спря на средата на думата, подуши въздуха и, озъртайки се, каза делово:
— Къде може да се скрием?
— Идва ли някой? — попита Атос.
— Мнозина, но не зная кои са. Не са мъртъвци, но по-добре да се скрием все пак… Може, разбира се, да не се крием и без това са вече близо, пък и няма къде да се крием. Хайде да застанем край пътя и ще видим… — Тя още веднъж помириса въздуха. — Някаква гадна миризма се усеща, не е опасна, но по-добре беше да я няма… Нима нищо не усещаш, Мълчаливецо? Смърди като от прокиснал квасец — под носа ти е гърнето, а в него прокиш… Ето ги! Е, дребни са, няма страшно, ще ги прогониш веднага… Ху-ху-ху!
— Млъкни — заповяда Атос, взирайки се.
Първоначално му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После разбра, че никога не е виждал подобни животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само дето плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха многобройни, доста бързо пълзяха едно след друго, ловко протягаха напред лъжекрачетата си и се преливаха над тях. Скоро дойдоха съвсем близо, Атос също почувства острата непозната миризма и отстъпи от пътя, като дръпна и Нава. Плужеците амеби един подир друг пълзяха край тях, без да им обръщат внимание. Бяха само дванайсет и Нава ритна последния с пета. Плужекът чевръсто сви задника си и тръгна по-бързо. Тя изпадна във възторг и се хвърли да го догони и да го ритне още веднъж, но Атос я задържа.
— Колко са смешни — каза момичето. — И пълзят, сякаш хора ходят по пътеката… Интересно накъде отиват? Сигурно, Мълчаливецо, отиват в селото, вероятно са оттам, а сега се връщат, но не знаят, че в селото отдавна се е извършило Обсебването… Ще се повъртят около водата и ще се върнат обратно. Къде ще се дянат, горките? Може би ще потърсят друго село? Ей! — закрещя тя. — Не отивайте! Няма го вече вашето село, само езеро има там!
— Млъкни — каза Атос. — Да вървим. Те не разбират твоя език, напразно крещиш.
Продължиха. След плужеците пътеката бе малко хлъзгава. Атос се усети, че мислено брои известните му диви обитатели на гората. Тахорги, псевдоцефали, подобрахии, орнитозаврите на Цимер, орнитозаврите на Максуел, трахеодонти… и това са само най-големите, по-тежки от пет центнера1… ръкояди, косматки, живохвати, кръвосмучки, блатни скачачи… Почти всяко посещение на гората означаваше среща с някакво ново животно — не само за пришълеца, но и за местния жител. Същото се отнасяше и за растенията. И това не учудваше никого. От гората донасяха нови растения, нови растения съвсем неочаквано израстваха в полето — понякога от семената на старите. Това беше природата на планетата и никой не търсеше обяснения. Възможно бе новите животни също да се раждат от старите, отдавна известните. А може би те бяха стадий в метаморфозата — личинки, какавиди, яйца… Тези плужеци-амеби, например, сигурно са нечий зародиш…
— Скоро ще стигнем до езеро — каза Нава. — Да побързаме, аз съм гладна и жадна. Няма ли да примамиш риба за мен?
Ускориха ход. Показаха се тръстики. Пътеката внезапно се раздвои, едната очевидно водеше към езерото, а другата завиваше остро встрани. Тръгнаха по дясната. Нава каза, че тя води нагоре. Пътеката се стесняваше все повече и повече, премина в коловоз и накрая изчезна в тръстиките. Момичето спря.