— Да вървим, да вървим! — подкани го Иван Иванович.
Той се мушна първи и Полесов го чу как пъшка и мърмори. Беркут се бе навел с ръце на коленете.
— Да! — чу се в слушалките гласа на Иван Иванович. — На пода съм. Слизай, Беркут!
Беркут махна с ръка и изчезна в дупката. Тишината продължи пет минути. После гласът на Беркут попита:
— Какво е това?
— Обикновен трансформатор — отвърна Иван Иванович. — Само дето е много стар.
— Имам чувството, че са го дъвкали…
Физиците замълчаха. На Полесов му се стори, че някой диша тежко в микрофона. Той докосна спомагателния циферблат. Някой с хриптене като астматик равномерно вдишваше и издишваше.
— Какво става? — за всеки случай попита Полесов.
Гласът на Беркут отговори тихо, сякаш изпод възглавница:
— Всичко е наред, Пьотър Владимирович. Продължаваме нататък.
После настъпи тишина. Полесов извади от джоба си туба със спорамин, глътна една таблетка и се вгледа в екрана. От другата страна на земния вал, близо до края на тайгата, се търкаляха разкривени отломки. Парчетата металопласт ярко искряха на слънцето. Това бяха остатъците от „Галатея“ — автоматичния турболет, изпратен на разузнаване в епицентъра преди месец. По неизвестни причини той се бе взривил тук и оттогава Леминг забрани въздушното разузнаване. Полесов попита:
— Беркут, чувате ли ме? Иван Иванич?
Не му отговориха и той сметна, че е време да излезе. Но преди това реши още веднъж да се свърже с Лантанид. Натисна клавиша за настройка и бе буквално отхвърлен от апарата от гръмоподобен рев:
— „Тестудо“! „Тестудо“! Отговори, „Тестудо“!
— „Тестудо“ слуша — сърдито каза Полесов.
— „Тестудо“ ли си? Аз съм Леминг. Къде изчезнахте? Защо не отговаряхте?
Полесов обясни, че не са имали връзка.
— Къде се намирате?
— В епицентъра.
След кратко мълчание Леминг попита, вече значително по-спокойно:
— Намерихте ли го?
— Кое по-точно? — попита Полесов.
— Как кое? Времевия двигател, разбира се! Ти ли си, Беркут?
Полесов му обясни, че не е Беркут, че Беркут и Иван Иванович са се спуснали в някакво подземие и той, Полесов, не разбира за какъв времеви двигател става дума.
— Значи слязоха все пак, диваците? — заключи Леминг. — Добре. Ще си поговоря хубавичко с тях. Чуй, водачо. Незабавно отдалечете танка от това… подземие и чакайте. Ясно ли е? Отдалечете се и чакайте!
— Разбрах. Ще отдалеча машината и ще чакам.
— Действайте. Имате ли връзка с Беркут?
Полесов се замисли и изключи станцията.
— Времеви двигател — каза той на глас. — Добре де…
Стана, облече скафандъра и излезе от машината. Нозете му потънаха до прасците в черен прах. Стигна до бетонния купол и се приближи до люка. Тънкото въже изчезваше в непрогледния мрак. Полесов се огледа. Танкът стоеше зад земния вал и го следеше с блестящите изпъкнали очи на прожекторите. Полесов клекна и влезе в люка, напрягайки всичките си мускули.
Долу цареше абсолютна тъмнина. Той включи прожектора на шлема си. Петното светлина се плъзна по изровените стени, по останките от разбити прибори, по пода, покрит от тънък като пудра слой прах. После видя следите в прахта и бързо закрачи, заобикаляйки боклуците и препъвайки се в парчета кабели. Пак чу как някой диша хрипливо и равномерно в слушалките.
След един завой се откри дълъг тесен коридор. След още един завой Полесов рухна надолу по някаква метална стълба. Почувства познатото усещане в краищата на пръстите си: стотици миниатюрни иглички се впиваха под кожата му. Ритмичното хриптене в слушалките премина в мощен, свиреп рев: „Ооо… Ааа… Ооо… Ааа…“
Потта го заслепяваше, гърдите го боляха. Игличките бодяха лактите и коленете му. Спря. Ярка синя светлина го ослепи за секунда. После различи на синия фон две тъмни фигури. Беркут се бе навел над Иван Иванович, който седеше по турски, кръстосал крака, и се опираше с длани в синия под.
Полесов изтича при тях и подхвана Иван Иванович под мишниците. Стори му се необикновено тежък. Краката му се влачеха и той току се изсулваше от ръцете на Полесов. Довлече го до вратата, нарами го на гръб и, промушвайки се в коридора, се огледа за Беркут. Той бавно ги следваше и размахваше ръце, сякаш бяха празни ръкави на наметнато сако. Зад него Полесов видя две прозрачни колони. В тях ритмично и бавно пулсираше син пламък. Ревът в слушалките следваше същия ритъм.