5
Зачервен и благожелателно настроен след чашата коняк, Иван Иванович каза:
— Да, трябва да призная, че това беше жестоко!
— Още малко? — попита Полесов.
— Не, стига толкова.
— А на вас, другарю Беркут?
Беркут се усмихна:
— Благодаря, Пьотър Владимирович, не искам. Свържете се с Леминг, ако не ви затруднява.
Полесов завинти манерката и седна пред радиостанцията. Беркут се облегна назад, продължаваше да се усмихва. Чувстваше тялото си леко и бодро, дори следа не бе останала от ужасното безсилие, което го бе обхванало на връщане от подземието. Иван Иванович блажено въздишаше и поглаждаше корема си. Изглежда той също бе доволен.
— Има връзка — съобщи Полесов.
— Леминг! — викна Беркут в микрофона. — Леминг, аз съм Беркут.
— Беркут! — кресна Леминг. — Защо наруши инструкциите ми?
— Спокойно, Леминг. — Беркут се опита да изтрие усмивката от лицето си, но не успя. — Ние сме цели и невредими. Не сбъркахме. Чуваш ли, Леминг? Времевият двигател е цял и работи като нов. Работи, чуваш ли?
След кратка пауза Леминг каза:
— Спешно докарай тук енергопоглъщащо устройство — продължи Беркут. — Много бързо. Милиони киловати изтичат във въздуха и го заразяват, чуваш ли, Леминг?
— Чух.
— Незабавно изчезвайте оттам.
— Спокойно, Леминг! Не е необходимо. Изпрати хора. Повече хора. Изпрати Кузмин, Еселев и Акопян. На всяка цена изпрати Акопян. Побързай, трябва да изпреварим следващия взрив. Но имай предвид, че през синята мъгла не може да се мине с всъдеходи. Помоли астронавтите за още няколко танка с висша защита. Те също не помагат кой знае колко, но все пак…
— Представи си, че вече съм помислил за това — отвърна Леминг извънредно язвително. Иван Иванович се ококори и вдигна показалец. — Танковете с апаратурата вече са на път и ще са при вас утре сутринта. А хората ще пристигнат след петнайсет минути. Изпратих три турболета.
— Не си е струвало. — Беркут погледна екрана, на който се виждаха останките на „Галатея“ в края на тайгата. — Тук вече има един турболет.
— Глупости. Те ще прелетят над бившата магистрала с бръснещ полет. Нищо няма да им се случи. — Леминг се изкашля, после изкуствено небрежно попита има ли Беркут някакви съображения за тази… как беше… синя мъгла.
Иван Иванович заподскача в беззвучен смях, широко отваряйки тъмнорозовата си паст с едри жълти зъби. Беркут отвърна:
— Имам. Без съмнение това е твоята любима неквантована протоматерия. По-точно, продуктът от нейното взаимодействие с въздуха или водните пари.
— Така си и мислех — каза Леминг. — Добре. Чакайте. Не рискувайте. Довиждане!
Беркут се оттласна от микрофона и също се засмя. Само Полесов остана сериозен. Беше блед и прегърбен от умора. Глътна още една таблетка спорамин, защото не искаше да спи, а се чувстваше зле. На всичко отгоре за първи път в живота си не разбираше какво става около него и това го измъчваше и ядосваше. Ядосваше го самодоволният Иван Иванович и дори мекият Беркут, макар че осъзнаваше, че не бива така. В края на краищата пребори гордостта си и рязко попита:
— Какво е това „времеви двигател“?
Физиците го погледнаха, после се спогледаха.
Беркут се изчерви и каза, заеквайки:
— Ние съвсем забравихме… Простете, Пьотър Владимирович… Отначало не бяхме сигурни и след този късмет… Беше толкова неочаквано… Неприятно се получи!
— Времевият двигател — каза Иван Иванович с усмивчица — не е нищо друго освен вечен двигател. Така да се каже перпетуум-мобиле.
— Не така, Иване. Сега ще ви обясня, Пьотър Владимирович. Само не ни се сърдете, моля ви. Запознат ли сте с тау-механиката?
Полесов мрачно поклати глава. Още беше ядосан, въпреки че Беркут пак му харесваше.
— Тогава ще е малко сложно да ви обясня, но ще се постарая.
Той много се стараеше да обясни. Полесов също много се стараеше да разбере. Ставаше дума за свойствата на времето, за времето като физически процес.
По думите на Беркут, проблемът бе необичайно сложен. Преди много години при изследването на проблема за източника на енергия на звездите за първи път била издигната своеобразната, още експериментално непотвърдена теория за времето като физически процес, свързан с енергията. В основата на тази теория залегнали постулатите, разглеждащи времето като материален процес, носещ определена енергия. После били намерени (отначало теоретични, а после и експериментални) количествени характеристики на условията за освобождаването на енергия, свързани с хода на времето. Така се родила механиката на „физическото време“ или така наречената тау– или Т-механика.