„ЗЕЛЕН ЧИМШИР ще бъде нещо съвсем различно“ — каза си Кели. Най-малкото за това, че щеше да бъде организирана като личен поход. Ако истинската заплаха за операцията бе бюрокрацията, то тя просто трябваше да бъде изключена от нея.
— Капитане, вие ми бяхте изключително полезен — каза Кели.
— Намерихте ли каквото ви трябваше, господин Кларк? — попита Грифин.
— Да, господин Грифин — върна се несъзнателно към армейския език Джон. — Направили сте първокласен анализ па лагера. Ако все още никой не ви го е казал, трябва да знаете, че сигурно сте спасили няколко човешки живота. И още нещо: иска ми се да сме имали разузнавач като вас зад гърба си, когато бяхме в джунглата.
— Не съм годен за летец, така че трябва да върша нещо полезно — отвърна Грифин, смутен от похвалата.
— Наистина го вършите.
Кели му подаде бележките си. Капитанът ги пъхна в един плик и го запечата с червен восък.
— Изпратете го на този адрес — каза Кели.
— Да, сър. Вие си заслужихте почивката. Спахте ли изобщо? — попита капитан Грифин.
— Наистина мисля да се поотпусна в Ню Орлиънс, преди да се кача на обратния полет.
— Града си го бива, сър.
Грифин го изпрати до колата му, в която куфарите вече чакаха.
„Още един аспект на разузнаването се оказа детински лесен“ — помисли си Кели, докато излизаше през портала на „Еглин“. В стаята му в общежитието имаше телефонен указател на Ню Орлиънс. Там за негова голяма изненада фигурираше името на човека, когото бе решил да потърси още преди седмица, докато говореше с адмирал Джеймс Гриър в ЦРУ.
„Това е пратката, която ще създаде репутацията ми“ — мислеше си Тъкър, докато гледаше как Били и Рик приключват с товаренето. Част от нея щеше да замине за Ню Йорк. Досега Хенри бе само натрапник, амбициозен новак. Беше осигурявал достатъчно хероин, за да накара другите да се заинтересуват от него и партньорите му (самият факт, че има партньори, бе достатъчен, за да привлече внимание). Сега обаче бе различно. Вече правеше хода, който да му осигури място в отбора. Другите щяха да разберат, че е сериозен бизнесмен, защото тази пратка можеше да задоволи всички нужди на Балтимор и Филаделфия за… около месец. Е, може би по-малко, ако дистрибуторската им мрежа бе толкова добра, колкото твърдяха. Остатъците щяха да посрещнат апетита на „Биг апъл“24, който бе особено голям след ареста. След толкова много малки стъпки Хенри най-сетне правеше една великанска. Били пусна радиото, за да чуе спортните новини, но вместо тях попадна на метеорологичната прогноза.
— Слава богу, че си тръгваме. Май идва буря.
Тъкър погледна навън. Небето бе чисто и ясно.
— Няма за какво да се тревожим — каза им той.
Обичаше Ню Орлиънс — изграден в европейската традиция, но съчетаващ в себе си очарованието на Стария свят и американската пикантност. Градът имаше богата история. Притежаван първо от французи, а после от испанци, той бе успял да запази традициите. Те личаха дори в законите, които бяха абсолютно непонятни за населението на останалите четиридесет и девет щата и често объркваха федералните власти. Такова бе и местното наречие заради многобройните френски думи (поне хората от града смятаха, че са френски) примесени в него. Прадедите на Пиер Ламарк също бяха французи и някои от по-далечните му роднини все още живееха в големите колониални къщи по делтата. Но странните и забавни за туристите обичаи, както и богатите традиции не го интересуваха особено. Той прибягваше до тях само при нужда, просто за да си придаде някакво амплоа, различно от това на хората, в чиито среди се движеше. И това съвсем не бе лесно, като се имаше предвид, че работата му изисква доста блясък и индивидуалност. Ламарк подчертаваше неповторимостта си с бял ленен костюм и жилетка, под които носеше риза с дълъг ръкав и червена едноцветна вратовръзка. Облеклото съвпадаше с представата му за солиден, макар и малко натруфен местен бизнесмен. Личният му бял кадилак завършваше картината. Ламарк отбягваше любимите на другите сводници безполезни флинтифлюшки към колата си — като например клаксоните с различни тонове. Един от колегите му дори бе монтирал на линкълна си стара тромба. Той обаче бе жалък боклук от долната част на Алабама, който дори не знаеше как да се отнася с момичетата си.