Гриър огледа колегите си и видя неохотните им кимвания. Подулски сведе глава над документите пред себе си и после гласно изрази мислите на всички:
— Можем ли да му се доверим?
— Не той е предал ЖАЛОН, Каз. Джим Енгълтън25 вече провери това. Именно той ни препоръча да вземем Ритър при нас. Аз съм отскоро тук и Ритър познава бюрокрацията доста по-добре от мен. Той има опит в провеждането на операции, докато аз съм просто един аналитик. Освен това е момче на място. Едва не изгуби работата си, за да спаси един човек — негов внедрен агент. Трябвало вече да го измъква, но големите мозъци отгоре решили, че не му е сега времето, че ще се компрометират някакви си преговори, и забранили. Ритър все пак го измъкнал. Оказа се, че агентът му разполагал с информация, от която имал нужда Държавният департамент, така че Ритър отърва кожата.
Гриър не добави, че навлекът на горния етаж не бе останал много доволен, но ЦРУ си работеше добре и без мнението му.
— Значи си пада малко авантюрист? — попита Максуел.
— Просто не излъга доверието на агента си. Тук хората често забравят да направят точно това — каза Гриър.
— Прилича на наше момче — намеси се адмирал Подулски от другия край на масата.
— Добре, вкарай го в играта — нареди Максуел. — Кажи му обаче, че ако разбера, че някой цивилен от тази сграда е провалил шансовете ни да измъкнем хората от лагера, аз лично ще отида до Пакс Ривър, лично ще се кача на А-4 и лично ще залея къщата му с напалм.
— Искам аз да се погрижа за това, Дъч — добави усмихнато Каз. — Винаги съм имал по-точен мерник. Освен това съм навъртял шестстотин часа горе.
Гриър се зачуди колко ли сериозни са тези думи.
— А какво ще правим с Кели? — попита Максуел.
— Кодовото му име за ЦРУ е „Кларк“. Ако наистина искаме да участва, по-добре да го привлечем като цивилен. Той никога няма да надскочи манталитета на старшина, но като цивилен званията губят значение.
— Така да бъде — съгласи се Максуел.
„Доста удобно е да имаш флотски служител в ЦРУ — помисли си той. — Макар и в цивилни дрехи той не може да избяга от военната дисциплина.“
— Тъй вярно, сър. А къде ще провеждаме тренировките, ако се стигне до тях?
— Във военноморската база „Куантико“ — отвърна Максуел. — Генерал Йънг е стар приятел. Летец. Ще ни разбере.
— С Марти сме били заедно в подготвителното училище за пилоти — обясни Подулски. — От думите на Кели разбирам, че не са ни необходими много хора. Лично аз винаги съм смятал ЖАЛОН за излишно пренаселена. Знаете ли, че ако в крайна сметка успеем, ще трябва да дадем на Кели медала, който отдавна е заслужил.
— Да не избързваме, Каз. — Максуел се изправи и отново се обърна към Гриър: — Ще ни се обадиш ли, ако Енгълтън разбере нещо?
— Можете да разчитате на мен — увери го Гриър. — Ако при нас има лоши момчета, ще им дадем да се разберат. Между другото аз почти свърших работата си с Кели. Той ще бъде скритото ни оръжие.
След като изпрати двамата адмирали от Пентагона, Гриър уреди среща с Робърт Ритър. Това означаваше, че Кели ще трябва да почака. Макар операцията да бе спешна, нямаше смисъл нещата да се насилват.
Летищата са изключително удобни места заради забързаната си анонимност и многото телефони. Докато чакаше появяването на багажа си, Кели се обади.
— Гриър — каза гласът отсреща.
— Кларк — отвърна Кели и вътрешно се усмихна. Фалшивото име ужасно му напомняше на филмите с Джеймс Бонд. — На летището съм, сър. Все още ли искате да дойда днес следобед?
— Не, днес съм зает. — Гриър отвори бележника си. — Вторник в… три и половина. Можеш да дойдеш с кола. Само ми кажи марката и номера й.
Кели му ги каза, изненадан, че срещата им се отлага.
— Получихте ли бележките ми, сър?
— Да, и трябва да ти кажа, че си свършил чудесна работа господин Кларк. Ще говорим за тях във вторник. Всички сме много доволни от теб.
— Благодаря ви, сър — каза Кели.
— Ще се видим във вторник.
Линията прекъсна.
— Благодаря и за това — каза Кели, след като окачи слушалката обратно.
След двадесет минути багажът му се появи и той се отправи към колата си. След още час вече бе в балтиморския си апартамент. Вече бе обед и Кели си направи два сандвича, които прекара с бутилка кока-кола. Днес не се беше бръснал и гъстата му брада хвърляше сянка в огледалото. Нямаше да се бръсне. Кели се насочи към спалнята за един хубав, продължителен сън.
Цивилните строители не разбираха какво точно правят, но за сметка на това им плащаха добре. На тях това им стигаше, тъй като в къщите им, взети на изплащане, ги чакаха нетърпеливи семейства. Построените току-що сгради бяха в напълно спартански стил: голи бетонни стени, никакви удобства и на всичко отгоре странни, съвсем нетипични за Америка форми. Единственото американско сякаш бяха материалите. На строителите им се струваше, че всички параметри са взети от някой чуждестранен строителен наръчник. Един от тях забеляза, че всички размери се уеднаквени с метричната система, въпреки че по скиците бяха нанесени във футове и инчове. Самата работа не бе трудна. Когато пристигнаха, теренът вече бе разчистен. Някои от строителите бяха бивши военни от сухопътни войски или морската пехота и се чувстваха едновременно доволни и смутени да бъдат в тази военноморска база, разположена сред гористите хълмове на Северна Вирджиния. Когато сутрин идваха на работа, покрай тях пробягваха подразделенията от кандидат-офицери. „Колко много умни млади момчета“ — си бе казал първата сутрин един бивш ефрейтор от морската пехота. Колко ли от тях щяха да бъдат произведени в чин? Колко ли щяха да изпратят там? Колко ли щяха преждевременно да се завърнат у дома, затворени в стоманени сандъци? Той, разбира се, не можеше да си отговори на тези въпроси, нито да направи нещо за тях. Бившият ефрейтор бе прослужил своето време в ада и се бе върнал без драскотина. Този факт все още не спираше да го удивлява, защото не си спомняше колко пъти бе чувал свистенето на куршумите покрай ушите си. Самото оцеляване бе цяло чудо.