Шокиращата мисъл внезапно бе изникнала в мозъците и на двамата: всичко може да свърши. Нервният брътвеж в стаята им каза още нещо. Бяха заградени от цели. Бостън на югоизток, военновъздушната база „Уестоувър“ на югозапад, две други бази на САК26 — „Пийз“ и „Лоринг“, — намиращи се в радиус от сто и петдесет километра. И още — военноморската база „Портсмут“, в която имаше атомни подводници. Ако ракетите литнеха към тях, спасение нямаше да има. А и двамата дори не бяха спали с момиче. Другите момчета се хвалеха — някои може би дори с основание, — но Питър и Уоли не се лъжеха един друг. Въпреки непрекъснатите си настойчиви усилия те все още не бяха успели да открият великото тайнство. Как бе възможно светът да не се съобразява с тях? Нима не принадлежаха към елита? Нима животът им не означаваше нищо?
През тази октомврийска нощ Хендерсън и Хикс не успяха да заспят. Те седяха на леглата си, разговаряха шепнешком и се опитваха да проумеят света, превърнал се без предупреждение от рай в ад. Несъмнено трябваше да намерят начин да променят нещата. След завършването всеки пое по свой път. Браун и Харвард обаче се намираха близко един до друг, така че приятелството и мисията им в живота продължиха да се развиват и да крепнат. И двамата специализираха политология, защото тя им даваше достъп до процесите, които наистина имаха значение за света. И двамата завършиха успешно и още по-важно — успяха да направят впечатление на влиятелни хора. За последното помогнаха и родителите им, които успяха да им намерят места далеч от всякакви униформени служители. По това време за повиквателни все още бе рано, така че едно обаждане до нужния бюрократ успя да уреди нещата.
И така двамата млади мъже се бяха добрали до важните си постове като помощници на влиятелни мъже. Очакванията им за главна роля в изграждането на политиката се бяха сблъскали с високата стена на реалността. Въпреки че не бяха навършили и тридесет, двамата се намираха по-близо до мечтите си, отколкото предполагаха. Те преглеждаха информацията, необходима на шефовете им, и решаваха в какъв ред да занесат документите. Това, разбира се, оказваше влияние върху решенията. Освен това имаха достъп до огромно количество разнообразна и важна информация. В резултат и двамата знаеха доста повече неща от шефовете си. Всъщност Хикс и Хендерсън разбираха нещата по-добре от шефовете си. Всичко бе толкова ясно. Войната бе нещо лошо, което трябваше всячески да се избягва. Когато избягването й бе невъзможно, тя трябваше да бъде прекратена по най-бързия начин. Войната убиваше хора, а това бе много лошо. Ако войната не съществуваше, всички щяха да решават проблемите си по мирен начин. Това бе толкова очевидно, че двамата мъже не спираха да се дивят, че толкова много хора не виждат простата Истина, която те бяха открили още като ученици.
Двамата се различаваха по едно-единствено нещо. Като служител в Белия дом Хикс бе част от системата. Но той споделяше всичко с бившия си съученик, в което нямаше нищо нередно, тъй като и двамата бяха минали инструктаж за секретност. Освен това Хикс се нуждаеше от помощта на един прекрасен ум, който разбираше и на когото вярваше.
Хикс обаче не знаеше, че Хендерсън не споделя всичко с него. Той бе решил, че щом не може да промени политиката на правителството си отвътре, трябва да потърси помощ отвън. Вероятно някоя чуждестранна агенция можеше да му помогне да попречи на действията на правителството, застрашаващи света. На земята имаше и други хора, които споделят неприязънта му към войната. Хора, които разбираха, че не могат насила да ти накарат да приемат едно правителство, в което не вярват. Първият контакт бе осъществен още в Харвард. Помогна му приятел от движението за мир. Сега работеше с другиго. Хендерсън постоянно си повтаряше, че трябва да сподели този факт с приятеля си, но просто не намираше удобен момент. Пък и Уоли може би все още нямаше да го разбере.
— … трябва и ще дойде — каза Хендерсън и махна на сервитьорката да донесе по още едно. — Войната ще свърши. Ще излезем от нея. Виетнам ще получи правителството, което иска. Загубата на войната ще донесе на страната ни само добро и ние ще се поучим от това. Ще разберем докъде се простират силите ни. Ще се научим да живеем и да оставим другите да живеят. Ще дадем шанс на мира.
Кели се събуди след пет. Събитията от предния ден го бяха изморили повече, отколкото предполагаше, пък и пътуването винаги изцеждаше силите му. Но сега вече не бе уморен. От последните двадесет и четири часа единадесет бяха преминали в сън и Джон се чувстваше напълно отпочинал и ободрен. Един поглед в огледалото го увери, че двудневната му брада е достатъчно гъста. Добре. Сега трябваше да подбере дрехите — тъмни, разпуснати и стари. Той бе занесъл цял вързоп в пералнята и го бе изпрал с топла вода и белина, за да размаже цветовете. Така старите вече дрехи се бяха превърнали в опърпани. Износени чорапи и гуменки допълваха картината, въпреки че бяха много по-здрави, отколкото изглеждаха. Ризата също му беше голяма и прекалено дълга, но той искаше точно това. Най-накрая си сложи наскоро купената перука, изработена от не много дълги черни и твърди азиатски коси. Кели бе обработил и нея с вода и гребен, така че да изглежда доста разчорлена. „Трябва да измисля как да я накарам да мирише“ — каза си той.