„Тук е различно“ — чу някакво гласче в себе си Захариас. Той се опитваше да не му обръща внимание, стараеше се да не му вярва, защото в противен случай влизаше в противоречие с религията си. А такова противоречие личността на Робин не можеше да понесе. Джоузеф Смит27 бе умрял в името на вярата им, убит в Илинойс. И не бе единствен. И други бяха вършили същото. Историята на юдаизма и християнството бе изпъстрена с имена на мъченици — единоверците на Робин Захариас ги наричаха герои, — изтърпели мъченията на римляни и други народи и умрели с Божието име на уста.
„Но не са страдали толкова дълго като теб“ — натякна му гласчето. Само няколко часа. Кратки минути на адски мъки върху кладата или ден-два бавна смърт върху кръста. Това бе нещо различно. Краят му се виждаше, а щом знаеш какво идва след него, лесно можеш да не мислиш за мъките. Но за да погледнеш зад края, трябва да знаеш къде се намира.
Робин Захариас бе сам. В лагера имаше и други като него. Понякога си разменяха погледи, но не можеха да общуват. Той бе опитал да разговаря с почуквания по стената, но отговор нямаше. Където и да се намираха другарите му по съдба, те бяха твърде далеч или пък стените имаха звукова изолация, или Робин вече бе оглушал. Не можеше да споделя мислите си с никого, а дори и молитвите не бяха всесилни за интелигентен човек като него. Захариас се страхуваше да се моли за избавление — дори не допускаше мисълта в главата си, — защото противното щеше да означава, че вярата му е разклатена. А той не можеше да го допусне. Част от него обаче знаеше, че като не се моли за избавление, Захариас признава нещо друго. Признава, че ако се моли и избавление все пак не дойде, вярата щеше да загине, а заедно с нея и душата му. Отчаянието в Робин Захариас покълна именно така — не с осъзнаването му, а с нежеланието да иска от своя Бог нещо, което може и да не дойде.
Умората го изяждаше. Недохранването, изолацията, особено болезнена за човек с неговия ум, и разяждащият страх от болката — защото дори и вярата не може да убие болката — изцеждаха силите му. Колкото и силен да е един човек, понесъл тежък товар, енергията му си има граници, а тежестта — не. Захариас добре знаеше, че плътта е слаба, но гордостта и целомъдрието на вярата му пречеха да осъзнае, че физиката въздейства на психиката подобно на тежестта на товар, но с много по-голяма сила. Той възприемаше убийствената психическа умора като отслабване на нещо нерушимо и всъщност се обвиняваше за това, че е човек. Вероятно разговорът с друг църковен настоятел щеше да оправи всичко, но това бе невъзможно. Лишавайки се от успокояващото признание, че е крехко човешко същество, Захариас все по-бързо вървеше към заложения от самия него капан. Хората, които искаха да унищожат неговите тяло и душа, му помагаха с всички сили.
Именно тогава нещата се влошиха още повече. Вратата на килията му се отвори. Двама виетнамци в маскировъчни униформи го погледнаха така, сякаш замърсява въздуха на страната им. Захариас знаеше защо са дошли. Опита се да ги посрещне храбро. Двамата го хванаха за ръцете, а трети тръгна зад тях с автомат. Още не бяха излезли от килията, когато дулото на автомата се заби в гърба му точно на мястото, което все още го болеше от катапултирането въпреки изминалите девет месеца. Полковникът изпъшка от болка. Виетнамците дори не показваха удоволствие от болките му. Те не задаваха въпроси. Измъчваха го без някаква видима цел. Просто петима мъже се нахвърляха върху него и започваха да го бият. Съпротивата означаваше смърт и макар и Захариас да желаеше края на пленничеството си, той не можеше да потърси смъртта по такъв начин, защото това си беше чисто самоубийство. Религията му забраняваше самоубийството.
Нямаше значение. След няколко секунди той вече не можеше да прави нищо. Повален на бетонния под, Захариас понасяше ритниците и ударите и болката се увеличаваше с главоломна скорост. Мускулите му бяха парализирани и крайниците му категорично отказваха да се мърдат. Отгоре долитаха писукащите гласове на виетнамците. Приличаха на чакали, на дяволи, измъчващи го, защото бе праведен и въпреки това се намираше в ръцете им. И това продължи още и още, и още…
Някакъв глас си проби път в съзнанието му. Последва още един заблуден, полусилен ритник в гърдите му и Захариас видя, че ботушите им се отдръпват. С периферното си зрение Робин забеляза раболепието, изписало се по лицата на мъчителите му, които гледаха към вратата. Най-сетне още един вик, и виетнамците се изнизаха през вратата. Гласът се промени. Той принадлежеше на… бял човек? Как ли го бе разбрал? Едни силни ръце го изправиха и облегнаха на стената. Сега се показа и лицето. Беше Гришанов.