— Добре, добре, още не съм загрял — каза извинително ефрейторът и за четиридесет секунди вкара пет изстрела в целта. Все още действаше бавно, защото предната нощ не си бе доспал.
— Колко ли трябва да е бил силен? — чудеше се Райън.
— Със сигурност не е Уоли Кокс30 — забеляза лекарят. — Ножът е прерязал гръбначния стълб точно На мястото, където се съединява с медулата. Смъртта е последвала незабавно.
— Вече го е бил осакатил. Рамото наистина ли е толкова зле, колкото изглежда? — попита Дъглас и отстъпи назад, за да направи място на фотографа.
— Вероятно е и по-зле. Ще го разгледаме, но се обзалагам, че вече не става за нищо. Подобна контузия никога не може да се оправи напълно. Изгубил е всякакви шансове да стане бейзболист още преди да получи ножа в тила си.
„Бял, четиридесет или по-възрастен, дълга черна коса, нисък, мръсен.“ Райън погледна бележките си. „Приберете се у дома, госпожо“ — бе казал убиецът на Вирджиния Чарлз.
„Госпожо.“
— Когато тя си е отишла, нашата жертва е била все още жива — каза Дъглас и се приближи до лейтенанта. — Сигурно тогава е взел ножа му, за да му го върне в тила. Ем, през последната седмица видяхме четири много майсторски убийства и шест много мъртви жертви.
— И четири различни вида оръжие. Двама са били завързани и екзекутирани с двадесет и два калибров пистолет. Ограбени са, но няма следи от борба. Един е бил прострелян с пушка в корема, също ограбен. Нямал е възможност да се защити. И двамата от миналата нощ, които нито са завързани, нито пък ограбени. Вероятно също са застреляни с двадесет и два калибров пистолет, но са били предупредени. Дотук всички са били пласьори. Но този е просто уличен хулиган. Липсват парчета от мозайката, Том. — Лейтенантът обаче се замисли над хипотезата. — Успяхте ли да идентифицирате жертвата?
— Крадец на дребно — отвърна един униформен сержант. — Има шест ареста за кражба и един бог знае още какво.
— Не се връзва — каза Райън. — Въобще не се връзва. Ако наистина си имаме работа с много опитен човек, тогава защо е оставил някой да го види? Защо я е пуснал да се прибере, защо е говорил с нея? Защо, по дяволите, въобще е трябвало да убива този нещастник? Виждаш ли някакъв стереотип?
Стереотип нямаше. Разбира се, двете двойки пласьори бяха убити с 22-калибров пистолет, но малкото оръжие се ползваше с голяма популярност на улицата. Освен това едната двойка бе ограбена, а другата — не. От своя страна неограбените не бяха застреляни със същата смъртоносна точност, макар че наистина имаха по два куршума в главата. Петият убит и ограбен пласьор бе очистен с пушка.
— Виж, разполагаме с оръжието и с бутилката от вино и от едното ще свалим отпечатъци. Който и да е бил този човек, то със сигурност не е от внимателните.
— А защо не алкохолик с чувство за справедливост, Ем? — продължи да натиска Дъглас. — Който и да е убил този…
— Знам, знам, не е бил Уоли Кокс.
„Но кой точно и какъв, по дяволите, беше?“
„Слава богу, че носех ръкавици“ — помисли си Кели, докато оглеждаше охлузената си дясна ръка. Бе позволил гневът му да надделее, което съвсем не говореше добре за него. Сега, когато обмисляше инцидента на спокойствие, Джон разбра, че е бил изправен пред трудна ситуация. Ако бе оставил жената да бъде убита или сериозно наранена и бе влязъл в колата си, никога нямаше да може да си прости. Освен това, ако някой бе забелязал колата, вече щеше да е заподозрян в убийство. Последната мисъл предизвика презрително изсумтяване. Та той и сега беше заподозрян в убийство. Е, някой трябваше да бъде. Веднага след връщането си Кели се бе погледнал в огледалото. Когото и да бе видяла жената, той със сигурност не бе Джон Кели. Не и с мръсно брадясало лице и дълга мръсна перука. Прегърбената му стойка създаваше впечатлението, че е с няколко сантиметра по-нисък. Освен това светлината от уличните лампи бе мъждукаща. Пък и жената мислеше само за едно — бягство. И въпреки това. Кели бе забравил бутилката си на местопроизшествието. Спомняше си, че я пусна, за да блокира удара с ножа, и после в бързината забрави да я прибере. „Тъпак!“ — наруга се Кели.