С какво разполагаше полицията? Описанието му сигурно нямаше да е добро. Бе носил гумени ръкавици и въпреки ожулванията те не се бяха скъсали. И най-важното — Кели не бе докосвал бутилката с голи ръце. Знаеше го със сигурност, защото от самото начало бе решил да внимава по този въпрос. Полицаите знаеха, че хулиганът е убит от някакъв бездомник, но скитници имаше навсякъде, а Кели се нуждаеше само от още една нощ. Въпреки това трябваше да промени замисъла си и мисията ставаше по-опасна, отколкото трябваше да бъде. Джон обаче разполагаше с твърде добра информация за Били, за да пропусне шанса си, пък и ако не побърза, малкият негодник можеше да промени навиците си. Ами ако броеше парите си и няколко различни къщи или пък използваше една само две-три нощи? Ако това предположение се окажеше вярно и Кели изчакаше още една-две нощи, цялото му разузнаване отиваше по дяволите. Щеше да се наложи да започне отново и да подбира нова маскировка. Ако успееше да подбере нова маскировка — нещо съвсем несигурно. Джон си напомни, че е убил шест души, за да стигне дотук. Седмият беше грешка и не се броеше… освен от онази жена. Той си нос дълбоко въздух. Нима щеше да може да се погледне в огледалото, ако бе изгледал спокойно как я раняват по-лошо или пък убиват? Беше взел възможно най-доброто решение в трудна ситуация. Понякога ставаха грешки. Най-големият риск обаче бе провал на мисията му, а не непосредствена заплаха за него. Засега трябваше да остави тези мисли настрана. Имаше и други задължения. Кели вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Гриър.
— Кларк — отвърна Кели. Това поне все още му бе интересно.
— Закъсняваш — каза му адмиралът. Джон трябваше да позвъни още преди обяд и стомахът му напомни, че наистина е закъснял. — Няма нищо. Аз току-що се върнах. Скоро ще ни трябваш. Започнахме.
„Толкова бързо? — помисли си Кели. — По дяволите“
— Добре, сър.
— Надявам се, че си във форма. Поне така твърди Дъч — каза по-спокойно Джеймс Гриър.
— Мисля, че ще се справя, сър.
— Бил ли си някога в Куантико?
— Не, адмирале.
— Докарай яхтата си. Тук има пристан, пък и ни трябва място, където да говорим на спокойствие. Неделя сутринта, точно в десет. Ще те чакаме, господин Кларк.
— Слушам, сър.
Линията прекъсна.
„Неделя сутрин.“ Кели не очакваше толкова бързо развитие. При това положение мисията му ставаше още по-наложителна. Откога държавната машина се движеше толкова бързо? Но каквато и да бе причината за това, тя директно се отразяваше на Кели.
— Мразя го, но работим точно по този начин — каза Гришанов.
— Наистина ли сте толкова зависими от радара на земята?
— Робин, при нас дори се обсъжда вариантът ракетите да се изстрелват с разрешението на свързочен офицер на земята — каза отвратено Гришанов.
— Но в такъв случай превръщате пилотите си в обикновени шофьори! — удиви се Захариас. — Трябва да им вярвате.
„Защо ли не изпратя този човек да говори с генералите — каза си тъжно Гришанов. — Мен не ме слушат, но може би ще чуят него.“ Сънародниците му изпитваха огромно уважение към идеите и опита на американците дори и когато се опитваха да ги разгромят.
— Положението е комбинация от няколко фактора. Новите полкове с изтребители ще бъдат разположени по китайската граница…
— Какво искаш да кажеш?
— Нима не знаеше? Само за тази година три пъти сме се сражавали с китайците. Около река Амур и на запад от нея.
— Хайде стига глупости! — Думите на руснака звучаха невероятно за Захариас. — Та вие сте съюзници!
Гришанов изсумтя:
— Приятели? Съюзници? Да, отвън може и да изглежда, че социалистите си приличат. Приятелю, та ние се бием с китайците от векове насам. Не четеш ли история? Дълго време подкрепяхме борбата на Чан31 срещу Мао. Дори обучавахме армията му. Мао ни мрази. Бяхме достатъчно глупави, за да им помогнем в създаването на ядрени реактори и сега имат ядрено оръжие. Как мислиш, докъде ще достигнат ракетите им? До твоята или до моята страна. Те разполагат с бомбардировачи Ту-16. Вие май ги наричате „Язовец“, нали? Според теб могат ли да достигнат Америка?