„Така ли?“ — каза си Хенри, без да променя изражението на лицето си.
— Тони, или човекът нещо е сгафил, или пък се опитва да ми изпрати послание. Той е убил седем-осем души, при това доста майсторски. Рик е получил нож между ребрата. Това ме навежда на мисълта, че не може да е грешка, схващаш ли?
Странното бе, че и двамата събеседници мислеха ножа за оръжие на другия. Хенри бе с впечатлението, че италианците обожават ножове. Пиаджи пък смяташе хладното оръжие за запазена марка на черните.
— Аз пък чух, че пласьорите са избити с малокалибрен пистолет.
— Единият е очистен с пушка. Стреляли са в корема му Ченгетата претърсват всички скитници, но го правят много внимателно.
— Не знаех — призна Пиаджи.
Този човек имаше страхотни източници на информация. От друга страна обаче, живееше близо до онези квартали и бе нормално разузнавателната му мрежа да работи по-бързо от тази на Пиаджи.
— Изглежда ми като работа на професионалист заключи Тъкър. — Някой наистина добър, разбираш ли?
Пиаджи кимна утвърдително, макар и да бе доста объркан. Съществуването на опитни и отлично подготвени убийци на мафията бе до голяма степен измислица на писателите и сценаристите. Болшинството от убийствата, дело на организираната престъпност, бяха извършвани от хора, занимаващи се с друга дейност, предимно събиране на пари. Класата на убийците, които чакат да им се обадят, правят удара си и се връщат в скъпите си апартаменти в очакване на ново позвъняване, бе просто илюзия. Наистина имаше членове на фамилии доста обиграни в убиването на хора, но това бе съвсем друго нещо. На човек просто му излизаше име, че е добър убиец, и в повечето случаи това означаваше, че ще свърши работата си без много шум, а не непременно майсторски. Истинските социопати бяха рядкост дори в мафията, а нескопосаните убийства бяха повече правило, отколкото изключение. Така че „работа на професионалист“, за която споменаваше Тъкър, бе просто фикция — телевизионен образ на костюмирания мафиот. Но как, по дяволите, можеше Тони да обясни подобно нещо?
— Не е от моите хора, Хенри — каза той след няколко секунди размисъл.
„А фактът, че въобще нямам такива хора, е съвсем друг въпрос“ — каза си Пиаджи, докато наблюдаваше въздействието на думите си. Хенри винаги бе смятал, че Тони е сведущ по въпросите на убийството. Пиаджи пък знаеше, че Тъкър има по-голям опит с тази част на бизнеса, която и бездруго не искаше да опознава. Това обаче отново изискваше обяснения, а моментът за тях бе неподходящ. Засега Тони се задоволи просто да наблюдава лицето на събеседника си и да отпива от чашата си с кианти32.
„Как мога да съм сигурен, че казва истината?“ Мисълта сякаш бе изписана на челото му.
— Трябва ли ти помощ, Хенри? — попита Пиаджи, за да наруши неловкото мълчание.
— Не съм си мислел, че е твоя работа. Ти си твърде умен — отвърна Тъкър и пресуши чашата си.
— Радвам се да го чуя — увери го Пиаджи и отново наля вино.
— Ами Еди?
— Какво Еди?
— Ще го приемат ли някога във фамилията?
Тъкър разклащаше виното в чашата си и гледаше кръговете. Хубавото на Тони бе, че той винаги създаваше приятна атмосфера за разговор. Това бе и едно от нещата, които поддържаха връзката им. Пиаджи бе мълчалив, замислен, винаги любезен дори и когато му зададяха деликатен въпрос.
— Темата е малко неподходяща за разговор, Хенри, и не би трябвало да я обсъждам с теб. Самият ти никога няма да бъдеш приет във фамилията и го знаеш.
— Да, при вас хората нямат равни възможности, нали? Това няма значение. Сигурно не бих паснал в екипа. Стига ми, че двамата можем да работим заедно, Антъни.
Тъкър се усмихна, за да разсее напрежението и за да се опита да направи отговора на въпроса си по-лесен за Тони. Щастието му се усмихна.
— Не — каза Пиаджи след кратък размисъл, — никой не смята, че Еди разполага с нужните качества.
— Може би той търси начин да докаже, че е обратното.
Пиаджи поклати глава.
— Не мисля. Еди ще направи добри пари от нашето предприятие и той го знае.
— Тогава кой? — попита Тъкър. — Кой друг знае достатъчно? Кой друг ще направи серия убийства, за да замаскира такъв ход? Кой друг ще успее да представи работата за дело на професионалист?
„Еди не е достатъчно умен“ — помисли си Пиаджи. Той го знаеше или поне смяташе, че го знае.
— Хенри, отстраняването на Еди ще предизвика големи проблеми. — Тони замълча. — Но все пак ще поразпитам.
— Благодаря — отвърна Тъкър. Той стана и остави Пиаджи насаме с виното му.
Пиаджи остана на масата. Защо нещата трябваше да бъдат толкова объркани? Дали Хенри казваше истината? „Вероятно“ — реши Тони. Той бе единствената връзка на Тъкър с фамилията и прекъсването й щеше да донесе проблеми на всички. Партньорът му можеше да стане много значим, но никога част от организацията. От друга страна, бе умен и намираше начин да доставя стока. Фамилията разполагаше с доста такива хора, вътрешно-външни, асоциирани членове или както там се наричаха, чието положение се определяше от полезността им. Много от тях имаха дори повече власт от истинките членове на фамилията, но разлика винаги съществуваше. Когато въпросът станеше сериозен, предимството да си член на фамилията тежеше много и често решаваше всичко.