— Как, по дяволите, успяхте да задвижите всичко толкова бързо? — попита Гриър, едновременно невярващо и възхитено.
— Има си начини, Джеймс. В крайна сметка какво сме ние, адмирали или лукови глави? Издаваме заповеди и понякога дори ни се подчиняват.
— Значи след двадесет и един дни вратата се отваря?
— Точно така. Утре Каз излита за „Констелейшън“. Започваме да инструктираме момчетата, което ще ги прикриват по въздух. „Нюпорт нюз“ вече е включен — донякъде, разбира се. Засега мислят, че ще претърсват брега за зенитни батареи. Флагманският ни кораб вече тръгна през океана. На него също не знаят нищо, освен че ще се срещат с TF-77.
— Доста ще има да инструктираме — засмя се Каз.
— А хеликоптерите?
— Екипажите им се подготвят в Коронадо. Довечера отиват в Куантико. Всъщност засега всичко върви като по ноти. Планът е доста ясен. Какво казва твоят човек „Кларк“?
— Моят човек ли стана вече? — попита Гриър. — Казва ми, че засега е доволен. Как се почувствахте, когато ви „убиха“?
— Значи ти е казал? — усмихна се Максуел. — Джеймс, знаех, че момчето си го бива от работата, която свърши със сина ми, но усещането е съвсем друго, когато го видиш със собствените си очи. Какво говоря: когато нито го видиш, нито го чуеш. Той направо затвори устата на Марти Йънг, което съвсем не е малка работа. Освен това смачка фасона на сума ти морски пехотинци.
— Кажете ми кога ще има окончателно разрешение — каза Гриър.
Сега вече всичко беше сериозно. Той винаги бе считал, че операцията си струва, и подготовката го бе научила на доста неща, които искаше да знае. Гриър вече вярваше в успеха. ЗЕЛЕН ЧИМШИР щеше да се увенчае с щастлив край, ако разрешаха провеждането й.
— Сигурен ли си, че господин Ритър няма да ни издъни?
— Не мисля, че ще го направи. Всъщност той вече е един от нас.
— Не и докато всичко не застане по местата си — намеси се Подулски.
— Ритър иска да види една от тренировките — предупреди ги Гриър. — Преди да накарате един човек да заложи кариерата си, трябва да му вдъхнете увереност в успеха.
— Добре, има право да го иска. Утре вечер ще има учение при напълно реални условия.
— Ще бъдем там, Дъч — обеща Гриър.
Отрядът морски пехотинци бе разположен в старо помещение с капацитет поне за шестдесет човека. Имаше толкова място, че на никого не се налагаше да спи на горно легло. Кели разполагаше с отделна стая в същото помещение, която обикновено се заемаше от сержантите. Той бе решил да не живее на яхтата, защото човек не може да е част от един екип и в същото време да е отделен от него.
Това бе първата свободна нощ след пристигането им в Куантико и нечия добра душа бе осигурила три каси бира. Това правеше точно по три бутилки на всеки, защото един от пехотинците пиеше само „Д-р Пепър“36. Сержант Ървин пък следеше никой от хората му да не превишава дажбата си.
— Господин Кларк — каза един от гренадирите, — за какво всъщност става въпрос?
„Не е честно — помисли си Кели — да ги карат да тренират, без да им казват за какво.“ Пехотинците се подготвяха за опасностите, без да знаят защо и заради каква цел рискуват живота и бъдещето си. Въобще не беше честно, но такава бе практиката в армията. Джон погледна човека в очите.
— Не мога да ти кажа, пехотинец. Единственото, което трябва да знаеш засега, е, че ще е нещо, с което ще се гордееш. Обещавам ти.
Двадесет и една годишният ефрейтор, който бе най-млад и с най-нисък чин от всички, не бе очаквал отговор, но бе длъжен да попита. Той прие думите на Кели с вдигната в наздравица бутилка.
— Знам какво означава тази татуировка — обади се друг морски пехотинец.
Кели се усмихна и отвори втора бира.
— Една нощ попрекалих с пиенето и вероятно са ме объркали с друг.
— Тюлените могат единствено да балансират топки по носа си — подхвърли един набит сержант и се оригна.
— Искаш ли да демонстрирам с твоите? — отвърна бързо Кели.
— Добър отговор! — похвали го сержантът и му хвърли нова бутилка.
— Господин Кларк? — извика го Ървин и махна към вратата.
Отвън също бе толкова горещо, както и вътре, но тук поне подухваше лек ветрец. Боровите иглички тихо шумяха, а от време на време прелиташе прилеп, преследващ невидими насекоми.
— Какво има? — попита Кели и отпи голяма глътка.
— Това е и моят въпрос, господин Кларк — отвърна тихо Ървин, но после тонът му се промени: — Познавам ви.
— Така ли?
— Трета специална оперативна група. Моята част подсигуряваше тила ви по време на ХЕРМЕЛИНОВО ПАЛТО. Доста далеч сте стигнали за един боцман — забеляза Ървин.