— Докторе — прекъсна я меко той, — вие току-що доведохте малкото ми момиче. Тя е всичко останало ми на този свят и не възнамерявам… да върша глупости и отново да я губя. По-скоро бих умрял.
— Господин Браун, точно това искахме да чуем.
Кели се събуди в един часа след полунощ местно време. Голямата доза уиски преди лягане слава богу не му бе донесла махмурлук. Точно обратното — Джон се чувстваше необикновено отпочинал. Лекото поклащане на кораба бе успокоило тялото му и сега, легнал в тъмнината на каютата, той долавяше лекото скърцане от свиването и разширяването на стоманата. „Огдън“ се отправяше към брега. Кели отиде в банята и се изкъпа със студена вода, за да се разсъни. След десет минути вече бе облечен и в добро разположение на духа. Време бе да огледа кораба.
Военните кораби никога не заспиват. Въпреки че повечето от работата все пак се върши през деня, безспирната морска вахта кара хората постоянно да се движат. Поне сто човека от екипажа на кораба постоянно изпълняваха задълженията си, а мнозина други забързано сновяха по коридорите в изпълнение на по-малки задачи. Останалите прекарваха времето си в каютите в четене, писане на писма или сън.
Кели бе облякъл маскировъчна униформа. На куртката му имаше етикет с името „Кларк“, но не се виждаха никакви отличителни знаци. В очите на екипажа това правеше господин Кларк цивилен. Говореше се, че е от ЦРУ, и матросите си разменяха обичайните шеги за Джеймс Бонд, които обаче веднага секваха при вида му. При среща с него из коридорите членовете на екипажа се отдръпваха от пътя и го поздравяваха с почтително кимване, на което той отговаряше. Кели бе доста развеселен от факта, че към него се отнасят като към офицер. Въпреки че само капитанът и помощникът му знаеха естеството на мисията, матросите не пасяха трева. Човек не можеше да изпрати цял кораб от Сан Диего само и само да подкрепи някакъв миниатюрен взвод от морски пехотинци, освен ако няма доста основателна причина. Шайката, която бе дошла на борда, изглеждаше толкова заплашителна, че вероятно и Джон Уейн40 предпазливо би направил крачка назад.
Кели излезе на палубата за излитане. На нея имаше трима матроси. „Констелейшън“ все още бе на хоризонта и обслужваше самолети, чиито светлини блещукаха като малки звезди. След няколко минути очите на Джон свикнаха с тъмнината. На няколко хиляди метра от „Огдън“ се виждаха разрушителите. В задната част на кораба антените на радарите за миг бяха привлечени от шума на електрическите двигатели, но, общо взето, най-добре се чуваше как стоманеният корабен нос пори водата.
— Господи, колко е хубаво — каза на себе си той.
Кели се върна в надстройката и се залута в търсене на бойния информационен център. Там намери Франкс, който подобно на повечето капитани спеше съвсем малко.
— По-добре ли сте? — попита го капитанът.
— Да, сър.
Джон погледна картата, върху която бяха изобразени корабите от формацията им с кодовото име TF-77.1. Повечето от радарите наоколо работеха, защото северновиетнамците разполагаха със самолети и някой ден можеше да им хрумне да започнат да вършат глупости.
— Къде са руснаците?
— Руският приятел е ето тук — посочи Франкс екрана на радара. — Върши същата работа като нас. Явно се забавляват — продължи капитанът. — Обикновено излизат с малки кораби. За тях нашата красавица е като „Куин Мери“.
— Наистина сме големички — съгласи се Кели. — Изглеждаме и почти толкова празни.
— Така е. Е, поне няма да се тревожим, че моите момчета и морските пехотинци ще се скарат за място на палубата. Искаш ли да огледаш някои карти? В касата на каютата ми има цял пакет.
— Добра идея, капитане. Малко кафе също няма да ми се отрази зле.
Каютата на Франкс бе доста уютна. Един стюард им донесе кафе и закуска. Кели разгъна картата и отново разгледа реката, по която щеше да се придвижва.
— Хубава и дълбока — забеляза Франкс.
— Колкото ми се иска — съгласи се Кели и отхапа от една препечена филийка. — Обектът е точно тук.
— Ти го знаеш по-добре от мен, приятелю.
Франкс извади от джоба си пергел и премери разстоянието.
— Откога си в този бизнес?
— С амфибиите ли? — изсмя се Франкс. — В Анаполис стоях само две години и половина. Исках да работя на разрушители и те ме сложиха на амфибия. В началото естествено бях помощник-капитан. Първия си десант направих край Пелилей. При Окинава вече бях капитан. Последваха Инкон, Вонсан, Ливан. Оставил съм доста боя по доста брегове. Мислиш ли… — попита Франкс и вдигна поглед.