— Тези ще свършат работа — прошепна главният артилерист и се оказа прав. Три от осемте снаряда се приземиха в радиус от петдесет метра около радарната антена и я повалиха.
— Цел — каза той по микрофона в очакване пушилката да се разсее. — Целта е поразена.
— Самолетите ряпа да ядат — каза капитанът, който наблюдаваше от мостика.
Той бе научил занаята още преди двадесет и пет години като млад артилерийски офицер на „Мисисипи“. Тогава в западния Пасифик го учиха да бомбардира движещи се цели по брега. Сегашната стрелба със сигурност бе измежду последните истински корабни бомбардировки и капитанът бе решил, че ще покажат на какво са способни.
След миг на около хиляда метра от разрушителя се появиха водни фонтани. Те вероятно бяха дело на използваните от северновиетнамците 130-милиметрови далекобойни оръдия. Трябваше първо да се занимаят с тях, преди да продължат със зенитните установки.
— Контраогън! — извика капитанът към централната огнева рубка.
— Тъй вярно, сър, започваме.
След минута „Нюпорт нюз“ отново избълва огън. Оръдията й запретърсваха брега и откриха шест виетнамски 130-милиметрови, които имаха неблагоразумието да се заяждат.
Капитанът знаеше, че става въпрос за диверсия. Със сигурност бе така. Някъде другаде ставаше нещо. Той не знаеше точно какво, но сигурно бе нещо приятно, щом разрешаваха на разрушителя му да поразтрие северните брегове. „Всъщност нямам нищо против“ — каза си капитанът при новия залп. След половин час огромен оранжев облак оповести обезвреждането на бреговата батарея.
— Май поразчистихме — забеляза капитанът.
Матросите около него се засмяха и се заеха за обичайната си работа.
— Ето вижте — каза капитан Мейсън и се отдръпна от перископа.
— Доста е близо.
На Кели му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че Естевес е истински каубой. Подводницата почти опираше дъното. Перископът едва се бе показал над водата и тя се плискаше в лещите.
— Мисля, че е добре.
— Горе вали доста здраво — забеляза Естевес.
— Точно „здраво“ ми трябва. — Кели допи кафето си. То бе истинско морско кафе с вкус на сол. — Ще ми свърши работа.
— Веднага ли?
— Да — кимна отсечено Кели. — Освен ако не възнамерявате да се приближите още — усмихна се предизвикателно той.
— За съжаление нямаме колела на дъното, иначе като нищо щях да опитам. — Естевес махна с ръка. — За какво всъщност става въпрос? Обикновено ми казват.
— Не мога да ви кажа, сър. Въпреки това ще си позволя да ви осведомя, че ако операцията завърши успешно, ще узнаете.
Естевес разбра, че ще трябва да се задоволи само с това.
— Тогава най-добре се пригответе.
Въпреки че водата отвън бе топла, Кели трябваше да се подготви за студа. Осем часа в реката със съвсем малка температурна разлика можеха да изсмучат силите от тялото му като пиявица. Той облече зелено-черен неопренов костюм и сложи на колана два пъти повече тежести от обичайното. Сам в каютата на помощник-капитана, Кели за последен път размишляваше преди операцията. Той помоли Бог да помогне не на него, а на хората, които отиваше да спасява. „Доста е странно да се моля след всичко, което извърших съвсем скоро“ — помисли си Кели. Той все пак помоли за прошка за всичко грешно, което бе сторил, макар да не бе съвсем сигурен дали е съгрешил. Именно сега трябваше да се замисли върху това, въпреки че разполагаше с твърде малко време. Трябваше да гледа напред. Може би Бог щеше да му помогне да спаси полковник Захариас, но той също трябваше да положи усилия. Последната мисъл на Джон, преди да напусне каютата, бе за самотния американец, който всеки момент щеше да бъде ударен от приклада на някакъв малък северновиетнамски негодник. „Време е на това да се сложи край“ — помисли си той и отвори вратата.
— Изходът е оттук — упъти го Естевес.
Кели се изкачи по стълбичката пред погледите на капитана на „Скейт“ и шест-седем матроси.
— Постарай се да разберем къде отиваш — извика след него Естевес.
— Можеш да си сигурен, че ще опитам — отвърна Кели точно преди металният люк да се затвори зад него.
Аквалангът го очакваше. Всичко изглеждаше наред, но Кели се увери още веднъж, преди да вдигне водонепроницаемия телефон.
— Тук е Кларк. Готов съм за тръгване.
— От сонара съобщават, че навън има само силен дъжд. По перископа също не се вижда нищо. Vaya con dios Senor Кларк.42
— Gracias43 — отвърна Кели.
Той остави телефона на мястото му и отвори люка. Водата нахълта в камерата и атмосферното налягане внезапно се промени.