След душа Кели се появи облечен с тениска и шорти. Тялото му издаваше умора, но в погледа му блестеше решителност.
— Много ли плува, Джон?
— Почти осем километра, сър.
— Добре си поработил — забеляза Максуел и подаде кутия кока-кола на домакина си. — Вземи да се поохладиш.
— Благодаря, сър.
— Какво се е случило? Онзи белег на рамото ти е почти пресен.
Кели набързо разказа историята си като войник на войник, защото въпреки различията във възрастта и чиновете двамата си приличаха. Дъч Максуел за втори път се почувства като баща на човека пред себе си.
— Това е голям удар, Джон — забеляза тихо адмиралът.
— Да, сър — отвърна Кели и сведе поглед, защото не знаеше какво точно трябва да каже. — Не ви благодарих за писмото… когато Тиш почина. Това беше много благородно от ваша страна, сър. Как е синът ви?
— Пилотира 727 за „Делта“. Всеки момент очаквам да стана дядо — каза доволно адмиралът и едва тогава осъзна колко болезнени може да са се сторили думите му на този млад, самотен човек.
— Прекрасно! — успя да се усмихне Кели. Най-сетне нещо хубаво. Някакъв положителен резултат от усилията му. — Какво ви води тук, сър?
— Искам да поговорим за нещо.
Максуел отвори папката си и разгърна първата от няколкото карти на масичката. По-младият мъж изръмжа:
— Аха, спомням си мястото. — Погледът му пробягна по нарисуваните на ръка символи. — Секретна информация, сър.
— Това, за което ще говорим, боцман, е изключително поверително.
Кели се огледа. Адмиралите винаги пътуват с адютанти. Ролята обикновено се изпълнява от млад лъскав лейтенант, който носи куфарчето на шефа си, показва му откъде да мине, занимава се с паркирането на колата и въобще върши неща, които обикновено са под достойнството и на старшина. Внезапно Кели разбра, че освен екипажа на хеликоптера, който сега се мотаеше наоколо, вицеадмирал Максуел с сам. Това беше много странно.
— Защо избрахте мен, сър?
— Ти си единственият човек в страната, който има лични впечатления от местността.
— И ако сме разумни, и за в бъдеще ще бъде така.
Кели нямаше приятни спомени от онова място. Двуизмерната карта веднага предизвика в съзнанието му триизмерни картини.
— На какво разстояние си стигал нагоре по реката, Джон?
— Някъде дотук — посочи Кели. — Първия път пропуснах сина ви, затова се върнах и го прибрах оттук.
„Съвсем не е зле“ — помисли си Максуел. Боцманът се бе движил примамливо близо до сегашната цел.
— Този мост вече не съществува. Атакувахме го шестнадесет пъти, но в края на краищата падна в реката.
— Знаете какво означава това, нали? Сигурно са направили брод или подводни мостове. Искате съвет как да ги разрушите, така ли?
— Не, от това няма смисъл. Целта е тук — посочи червената точка на картата Максуел.
— Доста далечко. Какво е това?
— Боцман, когато си се уволнил, са те зачислили във флотския запас — каза умолително Максуел.
— Чакайте малко, сър!
— Спокойно, синко, не те викам в запас. — „Все още“ — добави мислено адмиралът. — Направили са ти инструктаж за секретност.
— Да, всички го минахме заради…
— Тук става въпрос за нещо по-важно от строго секретни сведения.
Максуел обясни защо и извади другите карти от папката си.
— Копелета такива… — Кели вдигна поглед от снимките. — Искате да отидете там и да ги измъкнете както при Сонг Тай18 ли?
— Какво знаеш за това?
— Просто че на операцията е бил даден ход — обясни Кели. — Обсъждахме го помежду си в частта. Момчетата от специалните подразделения могат да извършат чудеса, но…
— Да, но там нямаше никой. Този човек — посочи една от снимките Максуел — със сигурност е полковник от ВВС. Кели, не трябва никога да повтаряш думите ми.
— Разбирам ви, сър. Как смятате да го направите?
— Все още не сме решили. Ти знаеш нещо за района и искаме да чуем информацията ти, преди да обсъдим възможностите.
Кели заровичка из паметта си. Беше прекарал петдесет безсънни часа на онова място.
— Ще бъде доста трудно да се проникне с хеликоптер. Местността е осеяна със зенитни батареи. Хубавото при Сонг Тай бе, че наблизо нямаше нищо опасно. Това място обаче не е много далеч от Хайфон, пък и пътищата са добри. Задачата е дяволски трудна, сър.
— Никой не твърди обратното.
— Ако човек скочи някъде тук, може да използва хълма за прикритие. Тогава реката трябва да се премине някъде тук… но отсреща сигурно има картечни гнезда… А според картата този маршрут е още по-опасен.
— Да не би и друг път да си планирал операции тук, боцман? — попита учудено Максуел и остана изненадан от отговора:
18
Затвор за американски военнопленници, нападнат неуспешно през 1970 г. в опит да бъдат освободени задържаните там. — Б. пр.