— Запасите ми са достатъчно солидни. Те са моя грижа, paisan.19
— Добре — кимна Тони. — Има обаче един проблем. Ще ми трябва известно време, за да събера мангизи за толкова солидна доставка. Трябваше да ме предупредиш, братче.
Тъкър се засмя.
— Не исках да те плаша, Антъни.
— Разбрахме ли се за парите?
Кимване и втренчен поглед.
— Знам, че си стабилен.
Това беше разумно. Пиаджи нямаше да пропусне възможността да осигури постоянни доставки на клиентите си. Дългосрочната перспектива за стабилен приход не бе за пренебрегване. Анджело Ворано можеше и да не го схване, но той бе послужил само като свръзка между Хенри и Тони. Пък и Ворано вече се бе превърнал в рачешки изпражнения.
— Стоката същата ли е както преди? — попита Морело и ядоса и двамата.
— Еди, да не си мислиш, че човекът ще ни се доверява за парите и в същото време ще се опитва да ни прецака? — попита Пиаджи.
— Господа, позволете да ви обясня нещо. Разполагам с големи запаси от добра стока. Откъде и как я вземам, си остава моя работа. Имам дори територия, по която не искам да се мотаете, но засега се разбираме добре и се надявам, че ще продължим в същия дух.
И двамата италианци кимнаха. Еди едва помръдна глава, но Тони го погледна с уважение и разбиране. Пиаджи му отговори по същия начин:
— Имаш нужда от дистрибутори и ние можем да решим проблема ти. Не искаш да се мяркаме във владенията ти — чудесно, нямаме нищо против.
Беше време за следващия ход.
— Не съм стигнал дотук, защото съм глупав. Днес за последен път участвате в този етап от бизнеса.
— Какво имаш предвид?
— Морските екскурзии свършиха. Повече няма да се занимавате с материала.
Пиаджи се усмихна. Това беше четвъртото му идване тук и нямаше желание за нова работа.
— По този въпрос нямаш никакви проблеми. Мога да прибирам стоката откъдето поискаш.
— Ще отделим стоката от парите. Трябва да работим като бизнесмени — каза Тъкър. — Все едно че се разплащаме на кредит.
— Стоката трябва да идва първа.
— Става, Тони. Подбери доверени хора. Идеята ми е двамата с теб да се оттеглим възможно най-далеч от наркотиците.
— Хората могат да се издънят и да проговорят — обади се Морело. Той чувстваше, че е изключен от разговора, но не беше достатъчно умен, за да разбере какво означава това.
— Не и моите — отвърна спокойно Тъкър. — Моите хора си знаят работата.
— Значи си бил ти? — направи връзката Пиаджи и получи кимване. — Харесвам стила ти, Хенри. Следващия път бъди по-внимателен.
— Цели две години подготвях почвата и пръснах сума пари. Искам всичко да продължи възможно най-дълго и вече не поемам повече рискове от необходимото. И така, кога ще можеш да ми платиш за тази доставка?
— Донесъл съм сто бона — кимна към чантата си Тони.
Привидно малката в началото операция се бе разраснала с изненадваща бързина, но първите три доставки се бяха продали чудесно. Пиаджи смяташе Тъкър за стабилен мъж, на когото можеше да се има доверие, доколкото човек въобще може да вярва на хората в този бизнес. Ако искаше да ги измами, досега щеше да го е направил. От друга страна, доставките бяха твърде големи за човек с възможностите на Хенри.
— Можеш да ги вземеш, Хенри. Струва ми се, че ти дължим още… петстотин хиляди, нали? Ще ми трябва около седмица. Съжалявам, братче, но просто ме хващаш неподготвен. Толкова пари не се събират лесно.
— Да бъдат четиристотин, Тони. Няма смисъл да изстискваме приятелите ти още от първия път. Нека да си създадем редовна клиентела.
— Значи това ще бъде нашето специално предложение — изсмя се Пиаджи и хвърли една бира към Хенри. — Сигурно в жилите ти тече италианска кръв, човече. Добре! Ще го направим както казваш.
„С какви количества всъщност разполагаш, Хенри?“ — не можеше да попита Пиаджи.
— А сега да се хващаме на работа.
Тъкър отвори първото найлоново пликче и изсипа съдържанието му в металната купа. Слава богу, че за последен път се занимаваше с тази гадост. Току-що бе направил седмата стъпка в маркетинговия си план. Отсега нататък други щяха да се занимават с тази слугинска работа. В началото, разбира се, щеше да ги наглежда. От днес обаче Хенри Тъкър заемаше полагащото му се шефско място. Докато бъркаше сместа в купата, той се поздрави за интелигентността си. Бе започнал бизнеса си по единствения правилен начин. Поемаше само добре пресметнати рискове, за да изгради организацията си из основи. Не друг, а той пръв бе оцапал ръцете си. Може би прадедите на Пиаджи бяха започнали по същия начин. Вероятно Тони бе забравил този способ и начина му на приложение, но това не засягаше Тъкър.