— Полковник, знам, че не е съвсем така — каза спокойно Гришанов. Той извади скоро пристигналия документ и го остави на масата пред себе си. — Снощи го прочетох. Чудесна работа.
Руснакът не сваляше очи от полковник Захариас. Реакцията на американеца бе забележителна. Въпреки че не беше чужд на разузнавателната работа, той не можеше и да си представи, че някой във Виетнам ще успее чрез Москва да раздвижи вербуваните американци и да намери нещо подобно. Лицето издаваше мислите му: „Как е възможно да знаят толкова много за мен?“ Как бяха успели да бръкнат така дълбоко в миналото му? Кой го беше сторил? Нима съществуваха такива добри професионалисти? Виетнамците бяха ужасни глупаци! Както и повечето руски офицери, Гришанов съвестно и задълбочено изучаваше военната история. По време на дългите дежурства се бе ровил из всякакви секретни документи. Никога нямаше да забрави един, от който бе научил как в Луфтвафе20 са разпитвали пленените пилоти. Сега смяташе да приложи урока. Устоял на физическите мъчения, този човек бе разтърсен до дъното на душата си от някакви листа хартия. Всеки си имаше силни и слаби страни. Гришанов просто трябваше да използва интелекта си, за да ги открие.
— Как така не са обявили дипломната ви работа за поверителна информация? — попита руският полковник и запали цигара.
— Това е само теоретична физика — повдигна слабите си рамене Захариас. Бе се съвзел достатъчно, за да скрие отчаянието си. — От нея се заинтересуваха най-много телефонните компании.
Гришанов потупа папката.
— Е, снощи аз също научих някои неща. Като например прогнозирането на зоните с фалшиво ехо и математическото им моделиране! Така могат да се изготвят маршрути и да се планират удари. Гениално! Кажете, що за място е Бъркли?
— Просто едно калифорнийско училище — отвърна Захариас, преди да успее да се спре. Говореше. Не трябваше да говори. Бяха го учили да не говори. По време на подготовката му казваха какво да очаква, какво да казва без страх, че ще издаде нещо, как да увърта и да се измъква. Но никой не бе предвидил подобно нещо. И, за бога, нима не беше уморен и изплашен? Нима не му бе дошло до гуша да спазва правила, за които всички останали нехаят?
— Като оставим настрана професията ми, знам съвсем малко за вашата страна. Има ли голяма разлика между отделните щати? Вие сте от Юта. Кажете ми нещо за там.
— Захариас, Робин Дж. Полковник…
Гришанов вдигна ръце.
— Моля ви, полковник. Отлично знам всичко това. Знам също къде и кога сте роден. До Солт Лейк Сити няма военновъздушна база. Научих го от картите. Аз вероятно никога няма да отида там… въобще където и да е в страната ви. Там, в Бъркли, Калифорния, всичко е зелено, нали? Чувал съм, че е пълно с лозя. Но, виж, за Юта не знам нищо. Там има голямо езеро, което наричат Соленото езеро. Наистина ли е солено?
— Да, затова…
— Но как може? Океанът е на хиляди километри, освен това между тях има планини, нали? — Гришанов не даде на американеца време да отговори. — Аз съм ходил на Каспийско море. Дори известно време работих там по разпределение в една база. То не е солено. Но вашето езеро е. Колко странно!
Руснакът изгаси цигарата си.
Захариас леко наклони глава.
— Не съм сигурен, не съм геолог. Предполагам, че е останало от праисторически времена.