— Здравейте!
Лицето напълно се покриваше с гласа. Дамата бе около осемдесетгодишна, малка и крехка, но прекрасните й зелени очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата, загатваха за отлетяла красота. В сивотата на косата й все още се прокрадваха руси кичури.
— Госпожа Бойд? Преди малко говорихме по телефона.
— Как се казвате?
— Бил Мърфи, госпожо — усмихна се приветливо Кели. — Днес е ужасна жега, нали?
— Бийствена — отвърна тя, като имаше предвид „убийствена“. — Изчакайте момент.
Глория Бойд изчезна и след малко се появи с ключовете. Дори придружи Джон до колата. Кели й подаде ръка, за да й помогне по стълбите.
— Благодаря, млади човече.
— Удоволствието е мое, госпожо — отвърна галантно той.
— Взехме я за внучката. Когато тя отиде в колеж, я караше Кен — осведоми го госпожа Бойд, сигурна, че Кели знае кой е Кен.
— Простете?
— Съпругът ми — каза Глория, без да се обръща. — Почина преди месец.
— Ужасно съжалявам, госпожо.
— Той боледува дълго — каза жената. Болката й не бе преминала, но тя явно се примиряваше с нея. Глория му подаде ключовете. — Ето, разгледайте я.
Кели отключи. Колата изглеждаше така, сякаш е използвана от колежанка и възрастен мъж. Седалките бяха доста износени, а едната имаше голяма драскотина, вероятно направена от остър връх на кашон или хартиен плик. Той завъртя ключа и моторът веднага запали. Дори резервоарът бе пълен. Обявата не лъжеше за това, че колата е използвана малко. На километража се виждаха изписани осемдесет хиляди километра. Кели поиска и получи разрешение да я покара малко наоколо. След една обиколка на квартала Джон реши, че колата е в ред, и я върна на чакащата собственичка.
— Откъде е дошла тази ръжда? — попита той и й подаде обратно ключовете.
— Внучката ходеше с нея на училище в Чикаго, в „Нортуестърн“, из онези ужасни заснежени улици, наръсени със сол.
— Добро училище. Ще ви помогна да се качите по стълбите.
Кели хвана ръката й и я насочи обратно към къщата. Вътре миришеше на стари хора. Въздухът тежеше от прах, който жената бе твърде уморена да изчисти, а от кухнята се носеше спарената миризма на стара храна, тъй като сега госпожа Бойд готвеше само за един човек.
— Жаден ли сте?
— Да, госпожо, благодаря. Една чаша вода ще ми дойде добре.
Когато жената влезе в кухнята, Кели се огледа. На стената висеше фотография, от която гледаше мъж, облечен с униформа с висока яка и пристегнат с колан в стил „Сам Браун“21. Жената до него носеше тясна, почти цилиндрична бяла сватбена рокля. Имаше и други снимки, запечатали съвместния живот на Кенет и Глория Бойд. Две дъщери и син, пътешествие до брега на океана, стара кола, внуци, въобще всичко спечелено в един смислен и ползотворен живот.
— Заповядайте — подаде му чашата тя.
— Благодаря. С какво се занимаваше съпругът ви?
— В продължение на четиридесет и две години работеше в търговията. Щяхме да се местим във Флорида, но той се разболя и сега отивам сама. Сестра ми живее във Форт Пиърс. И тя е вдовица като мен. Мъжът й бе полицай… — Гласът й затрепера и точно тогава котката влезе, за да огледа госта. Това сякаш вля нови сили в госпожа Бойд. — Потеглям другата седмица. Вече продадохме къщата и във вторник ще трябва да се изнеса. Купи я някакъв симпатичен млад лекар.
— Надявам се там долу да ви хареса, госпожо. Колко искате за колата?
— Самата аз не мога да карам заради очите. Имам пердета. Където и да ходя, все някой трябва да ме придружава. Внук ми казва, че струвала хиляда и петстотин долара.
„Внук ви сигурно е адвокат, щом е така алчен“ — помисли си Кели.
— Какво ще кажете за хиляда и двеста? Ще ви платя в брой.
— В брой?
— Да, госпожо.
— В такъв случай колата е ваша.
Тя протегна ръка и Кели внимателно я пое.
— У вас ли са документите?
Джон се почувства виновен, че отново я е накарал да стане. Госпожа Бойд бавно се заизкачва на втория етаж, като се държеше за парапета. На свой ред Кели извади портфейла си и отброи дванадесет скърцащи банкноти.
Работата трябваше да му отнеме само десет минути, но се провлачи половин час. Кели вече бе проверил как става прехвърлянето. Застрахователната полица бе пъхната в същия плик с талона и носеше името на Кенет У Бойд. Джон обеща да се погрижи за това, както и за смяната на номерата. Тогава обаче се оказа, че госпожа Бойд съвсем не се чувства спокойна с толкова много пари у себе си, и Кели й помогна да попълни вносна бележка. После, разбира се, трябваше да я откара в банката, където да остави парите в нощния трезор. На връщане спряха в супермаркета да купят мляко и храна за котката и най-после Джон я изпрати до вратата.