Формата и устройството на лагера не се различаваха бог знае колко от онзи, който го интересуваше сега, и Кели си отбеляза факта. Един от документите наистина го изненада. Той представляваше писмо от полковник до подполковник, показващо, че за някои Сонг Тай е била просто средство. Полковникът искаше разрешение да вкара няколко отряда за подривни действия в Северен Виетнам. Според него това щяло да им предостави множество чудесни възможности, една от които бил язовир… аха, разбра Кели. Полковникът искаше ловно разрешително, за да вкара хората си в страната и да започне играта, играна от OSS22 в тила на немската армия през Втората световна война. Писмото завършваше със забележката, че политическите фактори правели този аспект на ПОЛЯРЕН КРЪГ — едно от първите имена на операция ЖАЛОН — изключително деликатен. Някои можели да видят в него опит да се разширят мащабите на войната. Кели вдигна глава и допи втората си чаша кафе. „Какво им става на политиците?“ — запита се той. Врагът можеше да прави каквото си иска, но неговата страна я втрисаше при мисълта, че може да бъде обвинена в опит за разширяване на войната. Той бе виждал доказателства за това дори и на своето пиво. Планът ФЕНИКС — преднамереното унищожаване на противниковата политическа инфраструктура — бе строго секретен. По дяволите, нима те не носеха униформи? Ако човек се появи на бойната линия облечен с униформа, значи се е съгласил с правилата на играта. Другата страна избиваше кметовете и учителите без никакъв свян. Въобще двете страни водеха войната по съвсем различни начини. Това бе доста смущаваща мисъл, но Кели я прогони и насочи вниманието си към втория куп документи.
Събирането на хората и изготвянето на плановете за операцията бе продължило цяла вечност. И все пак изборът бе чудесен. Полковник Бъл Саймънс — още един от хората с отлична репутация — бе един от най-строгите и взискателни командири в армията. Дик Медоус, малко по-млад, но замесен от същото тесто. Единствената мисъл на горните двама, с която ставаха всяка сутрин, бе да унищожат враговете си. Освен това те умееха да го направят с удивително малко на брой хора и с оскъдни средства. „Сигурно са горели от желание за тази операция“ — помисли си Кели. Но бюрокрацията, с която е трябвало да се справят… Джон преброи десет документа до по-висши инстанции, които уверяваха в успеха на мисията — сякаш едно писмо можеше да гарантира нещо в жестокия свят на бойните операции, — и се отказа. Всички използваха поразително еднакви клишета и той се усъмни, че някой услужлив чиновник е изготвил образец, под който е трябвало да се постави само дата. Вероятно нечий речников запас се бе изчерпил и неприязънта му към бумащината бе приела формата на блудкави клишета с надеждата, че бунтът му ще остане незабелязан. Кели прекара три часа заровен в тоновете хартия, пътували от „Еглин“ до ЦРУ и обратно. В тях имаше всичко: опасения на мухлясали в ъглите бюрократи, които пречеха на армията да върши работата си, „добронамерени“ предложения от хора, които сигурно не сваляха вратовръзките си и в леглото, и всички те изискваха отговори от мъже, свикнали да си служат предимно с оръжие… Така от относително малка, но съдбовна операция ЖАЛОН се бе превърнала в драма от Сесил Б. де Мил.23 Плановете за нея неведнъж бяха посещавали Белия дом, за да станат в крайна сметка известни дори на президентския екип по националната сигурност.
В два и половина сутринта Кели спря разгромен от следващата купчина хартия. Той заключи всичко в касата и изтича обратно в общежитието. Поръча да го събудят в седем сутринта.
Странно колко бързо се наспива човек, когато го чака важна работа. Когато в седем телефонът иззвъня, Кели скочи от леглото и след петнадесет минути вече бягаше по плажа бос и само по шорти. Не бе единствен. Не знаеше колко хора служат в „Еглин“, но те не бяха много по-различни от него. Някои от тях вероятно се числяха към отряди за специални операции и той само можеше да гадае с какво се занимават. Различаваше ги по широките им плещи. Сутрешният крос бе само малка част от физическата им подготовка. Мъжете си разменяха преценяващи погледи и всеки знаеше какво означава изражението на другия. „Дали наистина го бива?“ — питаха се по навик те. Кели се усмихна, доволен, че е част от това общество и заслужава мълчаливото уважение на другите. Душът и обилната закуска напълно го освежиха. Той се върна към канцеларската си работа, но на път към кабинета в главата му изневиделица изникна един въпрос. Защо все пак бе напуснал редиците на тези хора? В крайна сметка сред тях бе намерил единствения си истински дом след напускането на Индианаполис.