— Всъщност съм публикувал само една поема — в едно списание в чужбина.
— И се казва „B-26“? — Очите на Клаудия грейнаха.
— Ами, да. — Устните на Езра се разтеглиха в широка, леко скептична усмивка. — Да не би… да си я чела?
— „Се титто, се лауло!“2 — изрецитира Клаудия на мелодичен финландски. — Прекрасна е! Закачила съм на стената в Хелзинки!
Езра зяпна от изненада. Той погледна Ариа така, сякаш искаше да каже: „Можеш ли да повярваш? Имам си почитател!“. На Ариа й се прииска да го плесне по главата. Не разбираше ли, че това е просто част от игричката на Клаудия? Тя никога не беше чела поезията му — сигурно беше видяла името му на ръкописа в библиотеката и го беше проверила в Гугъл!
— Аз също съм я чела — похвали се тя, изпълнена с желание да накара Клаудия да замълчи. — Много красиво написана.
— О, но е много по-красива, преведена на фински — настоя Клаудия.
Барманът се приближи и Клаудия пристъпи към Езра, за да го пропусне покрай себе си.
— Винаги съм искала да пиша, затова е много вълнуващо да говоря с истински поет! Написал ли си и други красиви стихове?
— Не знам колко са красиви — отвърна Езра полуподигравателно-полусрамежливо, очевидно му беше приятно да му се възхищават. — В момента работя по един роман. — Той посочи ръкописа, който лежеше на диванчето до него.
— Ох! — Клаудия притисна длани към изпъкналите си гърди. — Цял роман? Страхотно! Дано го прочета някой ден!
— Всъщност ако наистина те интересува… — Той й подаде купчината листи. — С удоволствие бих чул мнението ти.
— Какво? — изписка Ариа. — Тя не може да го прочете!
Очите на Клаудия се разшириха невинно. Езра наклони глава поразен.
— Защо не? — попита той и по тона му си пролича, че е засегнат.
— Защото… — Ариа замълча и се опита да му подскаже с поглед, че Клаудия е психопатка. „Защото това е моят роман, а не нейният“ — искаше да каже тя, но осъзна колко жалко и незряло биха прозвучали думите й. И въпреки това романът беше толкова личен. Ариа не искаше Клаудия да го прочете, да разбере за най-важната връзка в живота й.
Езра махна с ръка.
— Това е просто чернова — каза тихо той. — Имам нужда от повече мнения. След което се обърна към Клаудия и се усмихна. — Може би ще ти хареса толкова, колкото и „B-26“.
— Сигурно ще ми хареса! — Клаудия залюля ръкописа в ръцете си. Тя отстъпи назад и помаха с пръсти на Езра. — Добре, аз тръгвам! Съжалявам, че ви притесних! Ще се видим утре в училище, Ариа!
— Въобще не си ни притеснила — извика Езра и й помаха в отговор. На лицето му се изписа лека доволна усмивка и той изпрати с поглед Клаудия, която се отдалечи наперено към изхода. Ариа отново го хвана за ръката, но той я стисна леко и разсеяно, сякаш мислеше за много по-важни неща — или може би момичета.
20.
Всички любящи бащи затварят дъщерите си във високи кули
Господин Мерин отвори входната врата и посрещна Хана с широка усмивка на лицето.
— Влизай, влизай!
— Благодаря. — Хана внесе вътре сака „Джак Спейд“, натъпкан с достатъчно дрехи за тридневния й престой. След това вдигна малката кучешка клетка, в която носеше миниатюрния си доберман-пинчер Дот и също го внесе вътре. — Имаш ли нещо против да го пусна?
— Няма проблем. — Господин Мерин се наведе и отвори металната вратичка. Малкото кученце, което Хана беше облякла с пуловерче с логото на „Шанел“, веднага изскочи от клетката и затича из всекидневната, душейки навред.
— Ух — разнесе се нечий глас. Изабел, чийто оранжев костюм подхождаше на оранжевеещия й фалшив тен, погледна Дот така, сякаш вижда канален плъх. — Това нещо не цапа, нали?
— Не, той не цапа — отвърна Хана с най-приятелския глас, който успя да извади. — Може би си спомняш Дот от времето, когато живееше в моята къща?
— Може би — отвърна разсеяно Изабел. Докато живееше у Хана, тя се държеше изключително предпазливо с Дот и бърчеше нос всеки път, когато го виждаше да вдига крак край някое дърво в задния двор, преструваше се на отвратена, когато Хана сипваше органична кучешка храна в купичката му и отскачаше от него така, сякаш се кани да я ухапе. На Хана й се искаше Дот да беше ухапал Изабел, но той обичаше всички. — Радваме се, че си с нас — продължи Изабел с тон, който според Хана изобщо не прозвуча искрено.