— Е, добре — каза Работодателя. — Хубаво. Бог да е с вас. Като не искате — недейте. Ще минем и без това. Все пак как се казва вашият академик? Ама не се инатете! Вие разказахте всичко за него: академик, химик, филателист, специалист по английските колонии… От Петербург. Нима си въобразявате, че няма да го намерим? Ще го изчислим, разбира се, но само ще вдигнем излишен шум с въпросите си. Помислете сам — за какво ни е излишен шум?
Телман Иванович очевидно бе впечатлен от тази енергична реч, но взе да се държи малко неочаквано. Стана внезапно от креслото, наведе се над бюрото на Работодателя, каза тихо: „Къде бих могъл?…“ и надраска нещо на един лист.
— Само не трябва „бъра-дъра“. Нищо не съм ви казал! — обяви той тържествено и демонстративно бутна листчето към Работодателя. После се върна в креслото, погледна към Юрий горделиво и предизвикателно — „ха да видиш“ и повтори: — Без „бъра-дъра“. Не е казано, значи не е направено!
Известно време Работодателя го разглеждаше леко удивен, взе листчето, прочете написаното, кимна удовлетворено и извади от джоба си един ронсън. Щракна, поднесе пламъка към листа, дочака огънят да лизне пръстите му и хвърли остатъка в пепелника.
— Така добре ли е? — попита той Телман Иванович.
— Да — съгласи се Телман Иванович като че равнодушно, но всъщност много доволен.
— Така! — произнесе строго Работодателя и започна да разбърква пепелта с молив. — Останах с малко противоречиво впечатление за вашия случай — каза той. — Трябва да помисля, преди да взема окончателно решение. Не е нужно да бързаме, дори е вредно. Съветвам ви да не предприемате никакви самостоятелни действия. Сега платете на моята секретарка двеста за консултацията. След два дни ще ви позвъня, ще се срещнем и може би ще сключим договор. За условията на договора ще се разберем тогава, но имайте предвид, че услугите ми са скъпи.
Телман Иванович кимаше печално. Беше съгласен с всичко. Той като че изобщо вече не слушаше какво му говорят. И едва дочакал Работодателя да направи пауза, преди да формулира най-деликатното, той внезапно съобщи:
— Баща ми беше филателист…
Работодателя вежливо замълча, очаквайки продължение, но то не дойде, измина минута (това е много време, когато в разговора възниква минутна пауза, мъчително дълго — безнадеждна пропаст от нямо време), после измина още една и тогава Телман Иванович забълва:
И неговият баща бил филателист. Не някой знаменит, не, парите никога не му стигали, но бил самоотвержен и знаещ, Телман Иванович научил много от него и изобщо тръгнал по стъпките му. След войната баща му донесъл от Германия известно количество марки. Времето било такова — мнозина донасяли цели куфари с марки и някои днес забележителни колекции водят началото си именно от тези куфари. Баща му се върнал без куфари — само с няколко класьора и една кутия от обувки, пълна с марки от различни страни и времена. След много години, когато баща му вече не бил между живите, а той самият станал известен специалист, Телман Иванович решил да види какво има в кутията, дали няма да намери нещо интересно.
… В кутията попаднал на жълт плътен плик от фотохартия „Кодак“, а в него — няколко десетки най-различни марки, в това число и на изрязани парчета от пликове с пощенските клейма — такива марки се ценят много. Той ги събрал на куп и ги сложил в топла вода, за да се отлепят от хартията. Били „обикновени от германски княжества и някои интересни от Швейцария“. Какво било изумлението му, когато след половин час открил в изстиналата вода това ослепително чудо на розова хартия — Британската Гвиана първи номер във великолепно състояние, чиста, негасена, но за съжаление без лепило. Не било изключено първоначално да е била с лепило, но в топлата вода то да се е разтворило… но било възможно и никога да не е имало лепило, както често се случва при марките, емитирани в топлите тропически страни…
… Сега може само да се гадае кой е бил предишният собственик на този уникат. Ясно е само това, че е бил внимателен и предвидлив, грамотен и добре разбиращ какво съкровище притежава. И в очакване на тежки времена и лоши промени той взел необходимите мерки и остроумно скрил своята скъпоценност: поставил я на къс стар плик, отгоре внимателно залепил някаква обикновена, по-голяма баварска марка, пусната през двадесетте години: Направил си простата сметка, че никой няма да обърне внимание на второстепенните марки в кутия за обувки, а още по-малко на невзрачния жълт плик от фотографска хартия…
Разказвайки тази авантюристична история в стил Луи Бусенар, Телман Иванович бе проникновен и откровен докрай. И колкото и да е чудно, историята му бе истинска, правдива от първата до последната дума. Само с едно, но доста съществено изключение: в кутията не е имало жълт плик. Нямало е. Той бе попаднал при него по някакъв друг начин. По съвсем друг. Но Телман Иванович не пожела да разкаже как.