… Имаше, имаше какво да разкаже! Как летеше в самолета, вдигнат посреднощ, неизвестно закъде. Оказа се — в Ленинград, на улица „Попов“, в Музея на съобщенията — някога разкошна сграда, в която сега мръзнеше Държавната колекция — безценно филателно съкровище, пазено от полумъртъв охранител, който вече не приличаше на човек, а по-скоро на черна мумия, увита в три шуби и каруцарски кожух…
… Как трепереха ръцете му, когато в донесения от цивилния класьор виждаше позната до болка, излизана до блясък от завистливите му очи колекция… и веднага си спомняше за собственика й, но вече не като за жив човек, а като за покойник, макар че се досещаше, че те никого не убиват — просто конфискуват за нуждите на държавата, дават съответната разписка… и в краен случай пращат в затвора… в най-краен случай… Не искаше да мисли за това.
… Как веднъж загуби съзнание, когато вместо познатия цивилен вълк в специалния апартамент се яви някакъв униформен и от прага се развика: „Саботираш ли бе, да те е… в устата гадна? Пречиш на следствието, а?“ Оказа се, че е сбъркал в списъка една буква в името на един филателист и вместо „с“ е написал „ц“ — откъде можеше да знае как се пише точно тази шибана фамилия, да не е гледал паспорта му, а те не могли да го намерят, целият Горки обърнали — няма такъв, като че в земята се е продънил… Слава Богу, всичко се изясни и се размина с един вик и разстройство до края на деня…
После всичко свърши. Извикаха го, благодариха му, подписа разписка за неразгласяване, а след няколко месеца (войната вече бе свършила) му дадоха апартамент — наистина в Ленинград, но хубав, двустаен, на третия етаж (в Москва живееше в мазе с прозорци към обществена тоалетна). А след още половин година го извикаха при голямото началство, което с усмивка му връчи заповед, даваща му право да получи два екземпляра конфискувани неща по избор. Проявил се като сътрудник. („Вие дадохте собствените си марки, ние знаем, не сме забравили…“)
… В склада за конфискувани вещи сънен тлъст старшина хвърли върху масата пред него двайсет албума… Господи, беше като в прекрасен сън! Той избираше и избираше, прелистваше, разглеждаше, отлагаше, вземаше решение и веднага се отказваше от него… о, сладки мъки — да избираш подарено! После, когато се реши, когато избра, отдели и дори се разписа, че ги е получил, не издържа — захленчи, взе да моли и да проси със сълзи в гласа: хайде още, поне това миниатюрно класьорче (с „черното пени“, впрочем), то е толкова мъничко, че сигурно го няма в описа… Дебелият се оказа сърдечен човек. Не му даде класьора, но постави пред него няколко картонени кутии от обувки и му предложи: избирай. И той избра. Там имаше всякакви марки, Altdeutschland на малки изрезки с погасени марки, но кой ти ги дава. Взе ги. Нека стоят…
… Тези подробности никога не бе разказвал дори на сина си и, разбира се, на никого другиго. А до края на живота си продължи да работи „за тях“ — консултант по конфискация. И нито веднъж не съжали за това.
ГЛАВА ТРЕТА
ДЕКЕМВРИ. ВТОРИЯТ ПОНЕДЕЛНИК
МАЛКО МОТОВИЛОВО
— „Чай, чай ще налея и кафе ще долея“ — замислено изпя Работодателя по някакъв неопределен, но безусловно варварски мотив.
— Това пък какво е? — попита Юрий, без да проявява особен интерес.
— Кой да ти каже. Според ситуацията.
Седяха на масата и пиеха чай, сервиран им от Мириам Соломоновна. Чаят определено беше горещ, рубинов, цейлонски, в тънки чаши със сребърни подстаканници. Имаше и бисквити „Нежност“, и божествени домашноизпечени кифли — Мириам Соломоновна, както винаги, бе на недостижима висота.
Впрочем Юрий пиеше чай без каквото и да е удоволствие и непрекъснато се прозяваше. След свръхнатоварването не му достигаше кислород и му се искаше да дремне поне десетина минути. Ще изляза някой ден от релси, помисли си той обречено. Майко мила, каква работа си избрах…
— Аз все пак не разбирам: нещо вътре в тебе ли щрака, или как? — попита внезапно Работодателя и го погледна внимателно.
— Или как — неприветливо отвърна Юрий. Избра си препечена кифличка, отхапа без желание и отпи от чая.
— И все пак… — настояваше Работодателя. — И аз не съм расъл в саксия, слава Богу, не се оплаквам, различавам истината от лъжата, но не като тебе стопроцентово.