— А аз стопроцентово. Това е цялата разлика между нас, за която ти ми плащаш.
— Добре, добре. Пари… Ти все за пари… Обясни ми. Колко пъти ми обещаваш. Какво чувстваш, когато някой лъже, какво изпитваш? Физически ли?
Юрий мъчително скръцна със зъби, потискайки в зародиш поредната прозявка. Как бих могъл да обясня, помисли си той. Особено на здрав човек, чието сърце е като метроном… На такъв не можеш да обясниш. Няма и защо.
— Като че животът изтича от гърдите ти — каза той бавно. И се учуди. Не искаше да говори, а все пак го каза. И напълно напразно, разбира се.
— Това цитат ли е? — осведоми се Работодателя.
— Не. Усещане.
— Не говори глупости.
— Махни ми се от главата.
Е, поговориха. Известно време пиха чай в демонстративно недоброжелателно мълчание. После Работодателя попита с нарочно делови тон:
— Ще разшифроваш ли записа утре?
— Естествено. Може би дори още днес.
— Днес няма да успееш — каза Работодателя, сякаш извинявайки се. — За днес имаме още един клиент. При това много сериозен. Ще издържиш ли?
— Ако лъже като този преди малко, със сигурност ще изляза от релси. Кълна се. Този беше доста особен.
— Да-а, любопитен екземпляр. Не зная какво да мисля.
— Аз не се и опитвам — каза Юрий и си наля още половин чаша. — Тъмна Индия. Нямам представа какво ще правиш с него.
— Най-вероятно нищо.
— Тоест?
— Никой не му е откраднал марката.
— Тоест?
Работодателя си изпи чая, облегна се назад на дивана, преплете крака и се зае с ронсъна и цигарата. Запали внимателно, пусна две колелца към тавана и погледна Юрий с присвити очи.
— Не се задълбочавай — посъветва го той проникновено. — За какво ти е? При твоите морални принципи.
Моите морални принципи, помисли си Юрий. О, Боже! „Не вземай чуждо и не лъжи“. А иначе: „ще пушим и колата ще смажем, колата ще смажем и ще пушим“. Разкошна нравствена палитра, снежният връх на морала…
— Ще пушим — колата ще смажем — каза той на глас. — Колата ще смажем и ще пушим.
— Наистина е така! — възкликна Работодателя, сепна се и взе да гаси фаса в пепелника. — Да вървим. Чака ни доста път — четирийсет и пет километра по кишата.
Но не успяха да тръгнат. Без предизвестие, но затова пък във ватирано сиво палто до петите връхлетя Борката Золотоношин, Агент Би, с червен нос и чевръст като живак. Здрависа се набързо (ръцете му бяха червени, прясно замразени, ледени), извади от пазвата си купчина хартии с подвити краища и с неразбираемо мърморене ги подаде на Работодателя. После, без да сяда и без да се съблича, си наля в първата попаднала му немита чаша цейлонски чай. Съдейки по вида му, навън дъждът бе преминал в гъст сняг, който сега се топеше по Борката, падаше на парцали по килима, по масичката и по дивана, защото Борката се движеше непрекъснато — местеше се, кипеше, изпаряваше се, и Юрий стана и отиде на работното си място — по-далеч от тези физически явления.
Работодателя прегледа набързо, но внимателно, документите, подобно на скенер, и се вторачи в Борката очакващо.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Казва, че е това — отвърна Борката, без да спира да дъвче и да пие.
— Юнак — каза му Работодателя. Отвори вратичката на стенния сейф, сложи вътре документите, извади малък пакет (зелен, стегнат с ластиче), пъхна го в джоба си и отново заключи касата.
— Ще го викате ли? На тепиха? — попита Борката.
— Обезателно.
— Да му звънна ли?
— На всяка цена.
— Сега ли?
— В никакъв случай! — каза Работодателя. — Сега ще си отидеш вкъщи, ще вземеш душ, ще хапнеш и ще изчукаш Светланка…
— Тя е на работа — рече Борката с щастлива усмивка. — Вчера започна работа.
— Тогава ще вземеш още един душ, студен…
— Ама той гори от нетърпение, Пал Петрович. Ще умре от чакане…
— А на баех, че няма да умре — рече Работодателя. Вече обличаше огромния си шлифер. — Ще му се обадиш довечера към седем часа и ще му определиш среща за утре в десет часа тук. И да носи останалото…
— Той казва, че това е всичко.
— ДА ДОНЕСЕ ОСТАНАЛОТО! — гракна Работодателя. — Така му предай. Със същия тон. Нека пусне в гащите Простатит Аденомович!
„Простатит Аденомович“ беше бисерът на деня и Юрий с удоволствие заръкопляска, отдавайки дължимото на Работодателя. Обаче последният бе станал сериозен.
— Сглобявай записвачката — изкомандва той. — И побързай, вече съм облечен, както виждаш.
— Секретната или обикновената? — попита Юрий.
— Вземи и двете. За всеки случай.
— Слушам, командире — каза Юрий и започна да събира регистриращата апаратура.
А агент Борката стоеше с чаша изстинал чай в ръка и с отсъстващо замислен поглед хипнотизираше единствената останала в чинията кифличка — така хамелеонът хипнотизира притихналата в ужас муха, преди да я лапне веднъж завинаги.