Пътуваха вече повече от час. Стана тъмно. Насрещните фарове ги заслепяваха, а ледът на пътя изглеждаше така, сякаш не бе шосе, а замръзнала река. Белите зрънца на суграшицата се мятаха в светлините на фаровете. Отзад ги настигна огромен междуградски автобус, светлините му ги окъпаха и след две минути той започна тромаво да ги задминава. Юрий стисна зъби. Давай, давай. Състезател… Автобусът ревеше и стенеше, увиснал отляво, а Работодателя млъкна и се вкамени зад волана — едва пъплеше в самия край на пътя и не смееше да даде газ или — пази Боже — да натисне спирачки.
После съзвездието от червени и жълти светлини на огромния сухопътен броненосец, обрасъл с ледени висулки, ги задмина, кара известно време редом със сплескания (сякаш от ужас) мерцедес и окончателно се изгуби в нощта и вихрушката.
— „Червени карамфили през една дъждовна вечер ти ми подари…“ — с облекчение запя Работодателя и отпусна малко душата и тялото си.
Юрий знаеше тази песен и затова с готовност и ентусиазъм веднага подхвана наум:
— „А сутринта сънувах сън — червени цветя в градината…“
На светлината на фаровете отпред проблесна синя табела „М. Мотовилово 6 км“. Работодателя намали и с огромно внимание зави надясно (добре, че не беше наляво!) по покрития с девствен сняг път. От двете му страни се извисяваха възхитително безопасни преспи, зад тях на вятъра се поклащаха храсталаци, а лъчите на фаровете, слава Богу, вече осветяваха само стълбове суграшица и сребристочерна пустота.
След последните думи на тази древна тъжна песен, съчинена, както казват, от знаменития затворнически бард още във времената на Великите Присъди, те приближиха към широко отворените порти насред висока дъсчена ограда. Тя продължаваше наляво и надясно, но се виждаше само малка част от нея, с изгнили дъски и провиснала бодлива тел отгоре.
Обширният двор бе пуст. В дъното му светеше с разноцветните си запердени прозорци триетажна къща, пред която бяха паркирани покрити със сняг коли. Отляво и отдясно на къщата дърветата образуваха рехава горичка. А под самотния фенер в средата на двора стоеше засипан от сняг попрегърбен човек в широка, дълга до петите дреха с качулка (като войника от триптиха на Верещагин „На Шипка всичко е спокойно“). Край него се въртеше, повлякъл повода си, петнист фокстериер, по вид и маниери много напомнящ на съсредоточено и енергично къдраво прасенце.
В светлия и празен вестибюл миришеше някак непознато — не на болница, а по-скоро на нещо зоологическо или ботаническо, а може би просто на капки за сърце в смес с аромата на някакво неопределено лайненце. Една леля в зелен халат седеше неподвижно в ъгъла, сложила напречно на коленете си бърсалка за под, а до краката й се мъдреше бяла метална кофа. Гледаше ги без какъвто и да е интерес и мълчеше. Зад рецепцията нямаше никого и никой не се опита да ги спре, когато Работодателя и след него Юрий, загрижено намръщен, прекосиха помещението и тръгнаха по коридора, осветяван от светлосини неонови лампи.
Очевидно Работодателя бе идвал вече тук, но не се ориентираше много добре. Той (като току си поглеждаше часовника) се качи на третия етаж, влезе в някаква тъмна, безлюдна и опушена стая, после, споменавайки дявола, отново слезе на втория етаж, разходи се по коридора, като четеше табелите по вратите, и стигна до един прозорец, зад който освен вихрушката и тъжно поклащащите се дървета нямаше нищо друго. След това рязко свърна надясно в незабележима врата без надпис и табела и по слабо осветени тесни стълби отново се качи на третия етаж. През цялото време Юрий го следваше мълчаливо и безропотно, удивлявайки се на странните порядки в този странен старчески дом: безлюдно, като в омагьосано царство, с поставени навсякъде космати палми в дебели качета и тишина като в храм Божи.
По-нататък стана още по-странно. Влязоха, без да чукат, през една стъклена, боядисана в бяло врата с табелка (която Юрий не успя да прочете — бе написано нещо като „дактилоскопия“ или „отоларингология“). Оказаха се в стаичка с маса, стъклени стелажи (с шишенца с лекарства) и страховити медицински схеми, окачени по стените. Зад масата четеше вестник „Комерсант“ човек с мръсна бяла престилка, приличащ на палач, на месар, на гардеробиер, но не и на лекар, и дори не на санитар. Веднага остави вестника и взе да ги гледа със светлите си, рядко мигащи очи. Бе с кръгла глава, късо подстригани светли коси, тежка челюст и масивни рамене на професионален бияч.