Роджър Зелазни
Безсмъртният
ГЛАВА 1
— Ти си каликанзър — неочаквано прошепна тя.
Аз се обърнах на лявата си страна и се усмихнах в тъмното.
— А лапите и рогата си оставих в Управлението…
— Значи и ти знаеш онази история!
— Другите ми казват Номикос.
Пресегнах се и я докоснах.
— И този път ли ще унищожиш света?
Засмях се и я притеглих към себе си.
— Ще си помисля. Ако така й е писано на Земята…
— Нали знаеш, че всички деца, родени по Коледа, са с каликанзърова кръв — продължи тя, — а ти веднъж ми каза, че рожденият ти ден е точно на…
— О, стига!
Едва сега осъзнах, че говори почти сериозно. След като си се нагледал на какво ли не по Старите места и Горещите зони, вече си склонен да повярваш в която и да било легенда — като например разказа за онези приближени на Пан1 елфи, дето се събирали всяка пролет и прекарвали десетина дни в опити да отрежат Дървото на Света, само за да бъдат разпръснати в последния момент от Великденските камбани. (Динг-донг, удрят камбаните, скръц-скръц, скърцат зъбите им, троп-троп, тропат копитата и прочие). Двамата с Касандра нямахме навика да обсъждаме в леглото теми от религията, политиката или егейския фолклор, но въпреки това като човек, роден по тези места, не можех толкова лесно да се отърся от спомените, някои от които все още съвсем пресни.
— Обиждаш ме — произнесох, също полу на шега.
— И ти…
— Прощавай.
Отпуснах се.
Мина известно време преди да обясня:
— Като бях малък, другите деца все ме блъскаха и ми викаха „Константин каликанзъра“. Сетне, когато пораснах и станах по-грозен, престанаха да го правят. Поне не ми го казваха в очите…
— „Константин“? Това ли ти е името? А аз все се питах…
— Всъщност е Конрад, така че забрави го.
— Но на мен ми харесва. Предпочитам да ти викам „Константин“, вместо „Конрад“.
— Щом ти харесва…
Луната подаде нащърбеното си лице през прозореца и ме погледна подигравателно. Не можех да я стигна, нито прозореца и затова обърнах глава. Нощта беше студена, беше влажна, беше мъглива, беше такава, каквато е винаги в този край.
— Пълномощникът по Изкуствата, Паметниците и Архивите за планетата Земя не е човек, който би отрязал Дървото на Света — произнесох пресипнало аз.
— Моят каликанзър — отвърна тя — та аз не съм казала нищо подобно! И без това с всяка година камбаните намаляват. Просто имах чувството, че тъкмо ти ще промениш нещата. Може би…
— Сбъркала си, Касандра.
— Уплаших се, студено ми е…
Изглеждаше толкова красива в сумрака и аз я прегърнах, за да я запазя от мъгливото, мъгливото утро.
Опитвайки се да възстановя събитията от последните шест месеца едва сега осъзнах, че докато се гушехме зад стената на страстта и обичта, с която бяхме оградили нашия октомври и остров Кос, Земята вече беше станала играчка в ръцете на онези, които рушат всякакви подобни стени. Подредени в стройни редици, силите на окончателното разрушение вече маршируваха сред руините — неумолими, безстрастни, с вдигнати за поздрав ръце. Корт Миштиго вече се беше приземил край Порт-о-Пренс със своя античен „Солбус 9“, пристигнал тук направо от Титан, с цял куп нови ризи, обувки, чисто бельо, чорапи, солидни запаси от отлежало вино, лекарства и последните записи от цивилизацията. Един богат и нелишен от влияние галактически журналист. Щяха да изминат още няколко седмици, преди да осъзнаем точно колко богат, виж за влиянието му си дадох сметка само след пет дни.
Убивахме времето, скитайки из горичката от подивели маслинови дръвчета, провирахме се из руините на старата франкска крепост или следвахме пътечките, белязани с йероглифите от птичи изпражнения, там, върху мокрия пясък по брега на Кос — все едно че чакахме откуп, какъвто нито бяхме поръчали, нито пък щяхме да получим.
Косата на Касандра е черна като катамарски маслини и също толкова блестяща. Ръцете й са меки, с къси, изящно оформени пръстчета. Очите й са черни като нощта. Тя е само с десетина сантиметра по-ниска от мен и като се има пред вид, че съм почти сто и деветдесет, значи е доста стройна и грациозна. Разбира се, край мен всяка жена би изглеждала красива и грациозна, защото нито едно от тези определения не би ми подхождало — лявата страна на лицето ми е като картата на Африка, изработена във всички оттенъци на виолетовото, спомен от мутирали гъбички, които пипнах преди доста години, докато придружавах Кугенхайм в обиколката на Ню Йорк; челото ми е покрито с гъсти косми, които стигат само на един пръст над веждите, а очите ми са с различен цвят. (Поглеждам хората със синьото на дясната страна, когато искам да сплаша някого, кафявото съм запазил за Погледи Честни и Прями.) Нося и ортопедични обувки, тъй като десният ми крак е по-къс.