Цял ден не откъсвах око (синьото) от Хасан, а вечерта разговарях с него.
Седеше край огъня и приличаше на литография от Делакроа. До него се бяха настанили Елен и Дос Сантос, пиеха кафе и бърбореха. Поотупах от праха позакърнелия си арабски и се приближих.
— Здравей.
— Здравей.
— Днес не се опита да ме убиеш.
— Не.
— Може би утре?
Той сви рамене.
— Хасан — погледни ме.
Погледна ме.
— Наели са те да убиеш синия.
Той сви рамене отново.
— Излишно е да го отричаш, както и да го признаваш. Вече зная. Не мога да ти позволя да извършиш подобно нещо. Върни на Дос Сантос хонорара и си иди. Утре ще ти повикам скутер, който да те откара където пожелаеш.
— Но аз съм щастлив тук, Караги.
— Съвсем бързо ще престанеш да се чувстваш щастлив, ако нещо се случи със синия.
— Аз съм телохранител, Караги.
— Не, Хасан. Ти си син на диспептична5 камила.
— Какво е „диспептична“, Караги?
— Не зная арабската дума, а гръцката ще ти се стори непозната. Чакай, ще измисля друга обида. Ти си страхливец и лешояд, ти си гнусен хибрид между чакал и маймуна.
— Може и да е истина, Караги, защото баща ми твърдеше, че съм бил роден, за да бъда одран жив и разкъсан на части.
— Това пък защо?
— За неуважение към дявола.
— Аха?
— Да. Не бяха ли дяволчета съществата, на които свири с гайдата вчера? Имаха рога и копита…
— Не, не бяха. Това са деца, родени в Горещата зона и захвърлени от родителите си за да измрат в пущинака. Но са останали живи и сега гората им е роден дом.
— Така. Аз пък се надявах, че са дяволи. Все още го вярвам, защото един от тях ми се присмя, когато ги помолих за прошка.
— Прошка ли? И за какво?
В очите му блеснаха тъжни пламъчета.
— Баща ми беше много мил, добър и искрено вярващ човек — поде той. — Той се прекланяше пред Малак Таус, същия, когото невежите шиити (тук той се изплю) наричат Иблис — или Шейтан, или още Сатана — и не пропускаше нито една възможност да му изкаже почитанията си при всяка религиозна церемония в санждака. Хората го уважаваха, защото обичаше да помага и не беше скъперник. Аз го обичах, но като малък, в главата ми беше влязла една муха. Бях си навил на пръста, че съм атеист. Не вярвах в никакви дяволи. Бях лошо дете, защото понякога набучвах някое мъртво пиле на заострен прът, размахвах го и виках, че това е ангелът-ветропоказател, а сетне го замерях с камъни, или му скубех перата. Но едно от децата се уплашили и взело, че разказало на баща ми. И тогава татко ме нашиба с камшик насред улицата и ми каза, че съм бил роден, за да бъда одран жив и разкъсан на части. Накара ме да се изкача нависоко в планината Санджар и да се моля за прошка и аз го послушах, но въпреки боя и заплахите така и не успях да си възвърна изгубената вяра. Дори сега, когато съм възрастен и баща ми отдавна го няма, след всичките тези години, не бих могъл да му кажа: съжалявам, задето се подигравах с ангела-ветропоказател. Истина е обаче, че с времето започвах да изпитвам нужда от вяра. Надявам се Сатаната с неговата безбрежна мъдрост и милост да ме разбере и ми прости.
— Хасан, много е трудно човек да те обиди както трябва — въздъхнах аз. — Но те предупреждавам — синият не бива да пострада.
— Аз съм само един скромен телохранител.
— Ха! Ти притежаваш хитростта и отровата на змия. Лукав и вероломен човек. И злонамерен.
— Не, Караги. Благодаря ти, но не е вярно. Гордея се, че винаги изпълнявам поетите обещания. Само това. Такъв е законът, според който живея. Освен това, колкото и да ме обиждаш, няма да те предизвикам, защото тогава ти ще избираш оръжието, което означава голи ръце, кинжал, или сабя. Не. Не приемам никакви обиди.
— Внимавай тогава — рекох му аз. — Първото ти посягане към вегианеца ще бъде последно.
— Каквото е писано, Караги…
— И ме наричай Конрад!
Тръгнах си, обхванат от нерадостни мисли.
На идния ден всички ние, все така живи и здрави, вдигнахме лагера и продължихме нататък, изминавайки осем километра, преди да се появи следващото препятствие.
— Заприлича ми на детски плач — каза Фил.
— Прав си.
— Откъде ли идва?
— Отляво, ей там долу.
Спуснахме се предпазливо през храстите, излязохме край пресъхнало речно корито и продължихме по него.
Бебето лежеше между камънаците, увита с парче от мръсно одеяло. Лицето и ръчичките му вече бяха почервенели от слънцето, което означаваше, че е тук поне от вчера. По тялото му се виждаха подутини от множество ухапвания на насекоми.