А Хасан гледаше, окървавен, задъхан…
Ракетата пламтеше, Мъртвецът продължаваше да крещи…
И тогава Хасан се раздвижи.
Протегна ръка и докосна дебелите лиани, които се спускаха над него.
Дръпна една от тях. Напрегна мишци.
Лианата се скъса.
Движенията му бяха малко по-уверени, докато увиваше двата й края около пръстите си.
Ракетата премигна, после отново се разгоря… Той коленичи зад Мъртвецът и с ловко движение уви лианата около шията му.
Ракетата премигна отново.
Той стегна примката.
Мъртвецът опита да се изправи.
Хасан затегна още по-здраво примката.
Идиотът го сграбчи за китките.
Огромните мускули върху плещите на Хасан израснаха в планински вериги. Кръв и пот се лееше по лицето му.
Мъртвецът се изправи, повдигайки Хасан със себе си.
Примката продължаваше да се стяга.
Лицето на идиота вече не беше бяло, от устата му се чуваше гъгнене, а вените на челото и врата му бяха изпъкнали като въжета.
Също както аз бях вдигнал голема, така Мъртвецът вдигна във въздуха Хасан, а лианата продължаваше да се впива в плътта му.
Тълпата беше подела някаква монотонна песен. Тъпаните, достигнали предела на своето трескаво темпо, продължаваха да удрят без да забавят за миг. И тогава, все още отдалече, се разнесе познатият вой.
Ракетата почти беше изгаснала.
Мъртвецът се люшна.
… а после, в мига, когато по тялото му преминаха страшни конвулсии, той запрати Хасан на земята.
Изтръгната от пръстите на Хасан, лианата остана да виси около врата на чудовището.
Хасан приложи укеми10 и се претърколи на колене. Така и остана.
Мъртвецът пристъпи към него.
Този път коленете му се подгънаха.
Тялото му започна да се тресе. Той издаде клокочещ звук и стисна гърлото си с ръце. Лицето му потъмня. Мъртвецът се люшна и протегна ръка към дървото. Опря се на него, като дишаше тежко. Ето че въздухът започна да прониква в дробовете му на пресекулки. Ръката му се плъзна по кората на дървото и той внезапно се строполи.
Изправи се, но беше превит на две.
Хасан също скочи и взе парчето лиана от мястото, където беше паднало.
След това се приближи към идиота.
Този път нищо не беше в състояние да разкъса хватката му.
Мъртвецът падна и повече не се изправи.
ГЛАВА 11
Беше все едно да изключиш звука на гърмящо радио.
… щрак…
Огромна и необятна тишина — при това само за една секунда. И нежна бе нощта, да, наистина, докато аз протягах ръка за да изтръгна меча от пръстите на пазача до мен. След това се обърнах и раздробих черепа на другия, който стоеше отляво.
Миштиго повали човека до него с чевръст удар по гръдната кост, а следващия ритна точно в капачката на коляното. Джордж удари нещастника, който го пазеше, в слабините.
Не толкова бърз, нито такъв късметлия, Дос Сантос получи две рани — една в гърдите и друга на рамото.
Тълпата растеше наоколо като ускорен филм за съзряването на бобови култури.
Предният й фронт се насочваше право към нас.
Елен хвърли елека на Хасан върху главата на мечоносеца, който тъкмо в този момент се опитваше да разпори корема на мъжа й. След това земният поет-лауреат стовари камък върху елека, без съмнение осигурявайки си с това деяние значителен потенциал лоша карма, но ако се съдеше по наперения му вид това не го безпокоеше ни най-малко.
По това време Хасан вече се беше присъединил към нашата малобройна група, използвайки опакото на ръката си да отбива ударите на мечовете по един стар самурайски начин, който смятах завинаги изгубен за света. Малко след това в ръцете му блесна отнетият от някого меч и той побърза да докаже на околните — свои и чужди — колко го бива с него.
Трябва да сме избили, или осакатили, почти всички пазачи, преди тълпата да беше пресякла и половината от разстоянието до нас. Даяна изглежда бе харесала идеята на Елен, защото запрати три пламтящи магнезиеви ракети право в изкривените от гняв лица.
Тогава побягнахме, а Елен и Червената перука подкрепяха ранения Дос Сантос.
Но коритяните бяха отрязали пътя към свободата и можехме да се насочим единствено на север.
— Няма да успеем, Караги — извика ми Хасан.
— Зная.
— …освен ако двамата с теб не ги задържим, докато другите се измъкнат.
— Съгласен. Къде?
— Зад скарата, там където пътят минава през дървета и се стеснява като гърло на бутилка. Така срещу нас ще излизат само по двама-трима.
— Добре! — обърнах се към другите. — Нали чухте? Бягайте към конете! Фил ще ви води! Двамата с Хасан ще ги задържаме докато можем.