— А освен това — бодро продължи Лоуис — имат пневматична система, по която получаваш лекарствата си за деня направо в кухнята си. Не намираш ли тази идея за фантастична, Ралф?
— Май да.
— Но как, разбира се. Фантастична е — та това е бъдещето. Всичко се следи с компютър, който, бас държа, никога не страда от когнитивни смущения. Два пъти седмично специален автобус кара обитателите на „Ривървю“ на културни мероприятия, а освен това и на пазар. Трябва да се използва автобусът, защото не им се позволява да имат собствени коли.
— Страхотна идея — каза той и лекичко стисна ръката й. — Какво са неколцина подпийнали другари в събота вечер пред някое старомодно старче със съмнителна когнитивност, което се весели на воля в буик лимузина?
Надяваше се да я развесели, но тя не се усмихна.
— Като видях снимките в глупавите брошури, кръвта ми се смрази. Възрастни дами, които играят канаста. Възрастни господа, които мятат конски подкови9. Всички те заедно в една такава огромна зала с чамова ламперия, наречена „Ривър Хол“, как танцуват. Само че името е хубаво, не мислиш ли? „Ривър Хол“?
— Май е нормално.
— На мен ми звучи като стая в омагьосан замък. Само че съм посещавала не един и двама стари приятели в „Стробъри Фийлдс“ — това е старческият дом в Скоухигън — и разпознавам такива зали за отдих от пръв поглед. Каквото и прекрасно име да й дадеш, в ъгъла винаги има цял шкаф с игри и картинни мозайки, от които все липсват пет-шест парченца, а по телевизията вечно върви нещо от сорта на „Андреа Селесте“, но никога не показват филми с красиви млади хора, които се разсъбличат и се търкалят на пода пред камината.
Лоуис извърна към него тъмните си очи.
— Аз съм само на шейсет и осем, Ралф. Зная, че на доктор Изворът на младостта шейсет и осем съвсем не му звучи като „само“, но за мен е така, защото мама почина на деветдесет и две миналата година, а баща ми живя до осемдесет и шест. В моето семейство хората са дълголетници… и ще полудея, ако трябва да прекарам дванадесет години в място, където съобщават по високоговорител, че е време за вечеря.
— И аз бих се побъркал.
— Но все пак разгледах ония брошури. Като свърших, ги подредих и ги върнах на Джан. Казах й, че са много интересни, и й благодарих. Тя кимна, усмихна се и ги прибра в чантата си. Мислех, че с това ще се свърши и ще се отърва, но Харолд каза: „Обличай си палтото, мамо.“
— За миг така се уплаших, че не можах да си поема дъх. Мислех, че вече са ме регистрирали! Стори ми се, че ако откажа да изляза, Харолд ще отвори вратата, а отвън ще чакат двама-трима в бели престилки и единият ще каже: „Не се тревожете, госпожо Шаси, веднъж като изпиете хапчетата, които получавате направо в кухнята си, няма да искате да се местите никъде другаде.“
— Не искам да си обличам палтото — казах на Харолд, опитвайки се да прозвуча както когато бях на десет години и винаги влизах с кални обувки в кухнята, но сърцето ми така хлопаше, че чак гласът ми туптеше. Промених си решението за разходката. Бяха забравила колко много работа имам днес.
Джан пусна онзи смях, който мразя повече и от сиропираната усмивчица, и каза: „Но, майко Лоуис, какво пък чак толкова важно имаш да правиш, че да не можеш да дойдеш с нас до Бангор, след като ние си взехме неплатен отпуск и дойдохме чак до Дери да те видим?“ — От моята снаха винаги ми настръхва косата, а предполагам, че и тя изпитва същото към мен. Сигурно е така, защото през целия си живот не съм виждала жена да се усмихва толкова много на друга и да я мрази до смърт. Както и да е, казах й, че като начало трябва да измия пода в кухнята. „Погледнете го само — викам им. — Ужасно е мръсен.“
— „Хм — сумти Харолд. — Не мога да повярвам, че ще ни върнеш ей така, след като дойдохме чак дотук, мамо.“
— „Ами няма да се преместя там, независимо откъде сте дошли — отвръщам аз, — тъй че тази идея си я избий от главата. Живея в Дери от тридесет и пет години, половината от живота си. Тук са всичките ми приятели и няма да се местя никъде.“
— Те се спогледаха като родители, чието дете вече не е сладурче, а пълна досада. Джанет ме потупа по рамото и каза: „Е, не се разстройвай толкова, майко Лоуис — искаме просто да дойдеш и да разгледаш.“ Същото като с брошурите — все едно от мен се иска просто да бъда достатъчно вежлива. И по същия начин, като ми каза, че само ще разглеждаме, се поотпуснах. Трябваше да съобразя навреме, че не могат да ме накарат да живея там, нито пък да си позволят да ме издържат. Разчитали са на парите на господин Шаси — на пенсията и на издръжката от железниците, защото той загина при трудова злополука.