Ралф я вижда как излиза от миниатюрната тоалетна на Лоуис. Вижда я как мята яден поглед към вратата на кухнята — на тясното изнервено личице сега няма и следа от пре-най-сладката усмивка — а после взима обеците от купичката. Натъпква ги в предния десен джоб на дънките си.
Не, Лоуис наистина не е видяла с очите си кражбата, но тя е променила аурата на Джан Шаси от бледозелено в сложна плетеница от червени и кафяви нюанси, които Лоуис е видяла и проумяла веднага, най-вероятно без изобщо да си дава сметка какво всъщност става с нея.
— Да, наистина ги е взела — повтори Ралф.
В зениците на ококорените очи на Лоуис плуваше сънлива сива мъглица. Той можеше да седи и да я съзерцава цял ден.
— Да, но…
— Ако все пак се беше съгласила да отидете на срещата в „Ривървю Истейтс“, бас държа, че следващия път, като ти дойдат на гости, щеше да намериш обеците… или пък по-вероятно тя щеше да ги е намерила. Каква щастлива случайност — „О, майко Лоуис, я виж какво открих!“ под мивката в банята, в шкафа или пък в някой ъгъл.
— Да. — Тя го гледаше в лицето запленена, почти хипнотизираш. — Сигурно се чувства отвратително… и няма да посмее да ги донесе, нали? Не и след всичко, което й наговорих. Ралф, как разбра?
— По същия начин както и ти. Откога виждаш сиянията, Лоуис?
4.
— Сияния ли? Не разбирам какво имаш предвид. — Само че много добре разбираше.
— Личфийлд е казал на сина ти за безсънието, но се съмнявам, че то само по себе си ще да е накарало дори човек като него да… знаеш, да се раздрънка. А другото — което ти нарече когнитивни проблеми — някак ми мина покрай ушите. Направо се същисах от идеята, че на някого може да хрумне да те мисли за преждевременно склерозирала, макар че напоследък аз самият имам сетивни проблеми.
— Ти!
— Да, госпожо. А освен това ти преди малко каза нещо далеч по-интересно — че си започнала да виждаш Джанет по много странен начин. Било дори плашещо. Не можеше да си припомниш какво си им казала точно на тръгване, но знаеш как си се чувствала в онзи момент. Прогледнала си в другата част на света — сега виждаш останалия свят: формите, заобикалящи нещата, формите вътре в тях; гласовете, вплетени в обикновените звуци. Аз го наричам света на сиянията, а ти се сблъскваш със същото явление. Нали, Лоуис?
Тя го изгледа мълчаливо, после закри лице с дланите си.
— Мислех, че си изгубвам разсъдъка — каза, после повтори: — О, Ралф, мислех, че си изгубвам разсъдъка.
5.
Той я прегърна, а после я отдръпна от себе си и повдигна брадичката й:
— И повече никакви сълзи. Нямам друга носна кърпичка.
— Никакви сълзи — съгласи се тя, но очите й пак бяха плувнали. — Ралф, само да знаеш колко беше ужасно…
— Повярвай ми, зная. Тя го озари с усмивка.
— Да… знаеш, нали?
— Оня идиот Личфийлд е помислил, че започваш да изкуфяваш — искал е да каже, че проявяваш симптоми на Алцхаймерова болест — но не само заради безсънието, а защото освен него се проявяват и други особености… които той е сметнат за халюцинации. Прав ли съм?
— Предполагам, да, но тогава не спомена нищо подобно. Като му разказвах какво виждам — за цветовете и всичко останало — кимаше много разбиращо.
— А-ха, а в мига, в който си затворила вратата след себе си, се е обадил на сина ти и му е наредил на секундата да дойде в Дери и да направи нещо за старата си мамичка, на която хората й се привиждат опаковани в разноцветни балони с дълги връвчици, които плуват над главите им.
— И ти ли ги виждаш? Ралф, нима и ти също ги виждаш?
— Разбира се — отвърна той и се засмя.
Стори му се, че се смее малко налудничаво, и нищо чудно. Искаше да я пита за хиляди неща и се побъркваше от нетърпение. А и имаше и нещо друго, нещо толкова неочаквано, че отначало дори не бе разбрал за какво става дума — беше се възбудил.
Лоуис пак плачеше. Сълзите й имаха цвета на мъглица над притихнало езеро и докато се търкаляха по лицето й, от тях се издигаше лека пара. Ралф знаеше, че ако я целуне, страните й ще бъдат мъхести, като папрат пролетно време.
— Ралф… това… това е… о, Боже!
— По-потресаващо и от Майкъл Джексън на „Супер Боул“10, а?
Тя се позасмя.
— Ами, да… как да ти кажа, съвсем мъничко.
— Онова, което ни се случва, Лоуис, си има име, и то не е „безсъние“ или „изкуфяване“, или пък „Алцхаймерова болест“. Нарича се „хиперреалност“.
— Хиперреалност — промърмори тя. — Боже, каква чудата дума.
10
Финалната среща на победителите в Националната футболна лига на САЩ, същински празник за американците. — Б.пр.