Тя хвърли поглед към часовника, сгушен между снимките на мъж с палто от миещи мечки и на млада жена, после посегна към телефона.
— Почти три и половина! Боже мой!
Ралф докосна ръката й.
— На кого ще се обаждаш?
— На Симон Кастънгуай. Бяхме се уговорили с нея и с Мина днес следобед да ходим в Лъдлоу — в Грейндж11 има среща на картоиграчите — но не мога да отида след всичко това. Ще загубя всичко. — Тя се засмя, а после се изчерви. — Е, това е просто банален израз.
Ралф задържа ръката й, преди да вдигне слушалката.
— Иди да играеш карти, Лоуис.
— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво и малко разочаровано.
— Да.
Още не беше съвсем наясно какво точно става тук, но предусещаше, че скоро ще настъпи някаква промяна. Лоуис говореше за побутване, но на Ралф му се струваше, че се носи, както реката носи малката лодка. Само че не виждаше накъде отива — сякаш бреговете бяха потънали в гъста мъгла, а течението вече ставаше все по-бързо и някъде напред се долавяше грохот на водопад.
„И все пак, Ралф, се долавят някакви очертания. В мъглата се открояват очертания.“
Да. Но не много успокоителни. Може би бяха дървета, които само изглеждат като хищни пръсти… но, от друга страна, биха могли и да са хищни пръсти, които се опитват да изглеждат като дървета. Ралф одобряваше напълно идеята Лоуис да не е в града, докато той изясни въпроса. Имаше силното предусещане — или може би това бе просто надежда, дегизирана като предусещане — че Док № 3 няма да може да я настигне в Лъдлоу, че може би няма да е в състояние дори да я последва до източния край на града.
„Ралф, няма как да знаеш такова нещо.“
Може и да няма, но му изглеждаше вярно, а той все още бе убеден, че в света на сиянията да чувстваш и да знаеш нещо е почти съвсем едно и също нещо. Знаеше едно, и то бе, че Док № 3 още не е успял да пререже връвчицата на Лоуис — бе я видял с очите си, както и жизнерадостния здрав блясък на сивата й аура. Все пак не можеше да се отърве от нарастващата увереност, че Док № 3 — Лудият Док — възнамерява да я пререже, и че независимо колко жизнена бе изглеждала Розали, когато изтърча от Строфорд Парк, прекъсването на връвчицата бе смъртоносно, престъпно дело.
„Да предположим, че си прав, Ралф — да предположим, че не може да се докопа до нея днес следобед, ако тя отиде да играе покер в Лъдлоу. Ами довечера? Ами утре? А следващата седмица? Какво е решението? Да се обади на сина си и на проклетата си снаха, да им каже, че си е променила решението за «Ривървю Истейтс» и все пак иска да отиде там?“
Но знаеше. Но знаеше друго — че му е необходимо време да поразмисли, както и че ще му бъде трудно да мисли конструктивно, докато не се увери, че Лоуис е на достатъчно сигурно място поне за известно време.
— Ралф? Пак почна да гледаш межно.
— Как да гледам?
— Межно. — Тя отметна рязко коса. — Тази дума я измислих, за да опиша как изглеждаше господин Шаси, когато се правеше, че ме слуша, а всъщност през това време мислеше за колекцията си от монети. Разпознавам межните погледи на мига. За какво си мислиш?
— Питах се кога ли ще се върнеш от картите.
— Зависи.
— От какво?
— Дали на връщане ще седнем в „Тъби“ да пием шоколадово фрапе. — Тя изрече тези думи с вида на жена, която разкрива таен порок.
— Да речем, че се върнеш веднага.
— Седем. Може би седем и половина.
— Обади ми се веднага щом се прибереш. Ще ми се обадиш ли?
— Да. Искаш да не съм в града, нали? Ето какво всъщност означавал межният поглед.
— Е…
— Смяташ, че онова отвратително плешиво нещо смята да ми причини зло, нали?
— Твърде е възможно.
— Но на теб също може да ти направи нещо лошо!
— Да, обаче…
„Но засега, поне доколкото знам, не носи нито една моя гиздосия.“
— Но какво?
— Нищо няма да ми се случи, докато се върнеш, това е всичко. — В ума му изскочи презрителната забележка за съвременните мъже, които се прегръщали и говорели високо, и се опита да докара сполучлива строга бръчка на челото си. — Отивай да играеш карти и остави тази работа на мен, поне засега. Заповед.
Каролин или би се изсмяла, или би се ядосала на такава комична поза на мъжественост. Лоуис обаче, която принадлежеше към съвършено различна школа, само кимна и изглеждаше благодарна, че са я освободили от вземането на решение.
— Добре. — Сведе брадичка, за да може да го погледне право в очите. — Знаеш ли какво правиш, Ралф?
— Никак даже. Още не.
— Добре, че все още го признаваш. — Тя го хвана под ръка и леко целуна с разтворени устни ъгълчето на устата му. Ралф усети горещо жегване в слабините си. — Отивам в Лъдлоу да играя карти с ония глупави жени, които все се опитват да следват вътрешния си глас, и да спечеля пет долара. Довечера ще обсъдим какво да правим по-нататък. Става ли?
11
Асоциация на фермерите, създадена в САЩ през 1867 година с цел взаимно подпомагане. — Б.пр.