„Две разходки; две срещи с плешивия доктор със скалпела; двама старци, които страдат от безсъние и имаш пъстроцветни видения; две бележки. Точно като Ной, които взел животните в ковчега не по едно, а по двойки… дали пък няма да завали и проливен дъжд? И тъй, какво ще кажеш, старче?“ Не знаеше какво би могло да се каже… но бележката на Бил му приличаше на некролог, който се пише в момента, а известието на Фей без съмнение бе абсолютно същото. Чувството, че се носи нанякъде без никакво усилие или колебание, бе прекалено силно, за да се усъмни в него; все едно да се събудиш на сцена и да изричаш реплики (или пък да се запъваш на всяка дума) от пиеса, която не помниш да си репетирал, или изведнъж да видиш смисъл в нещо, което дотогава си считат за пълна глупост, или пък да откриеш… Какво да откриеш?
— Още един таен град, какво друго — промърмори той. — Дери на ореолите.
После се вторачи в бележката на Фей и я прочете, а през това време вятърът си играеше закачливо с оредяващата му коса.
„Онези от вас, които искат да отдадат последна почит на Джими Вандърмиър, се приканват да го сторят най-късно до утре. Отец Кохлин дойде днес преди пладне и ми каза, че горкият човек бере душа. Обаче МОЖЕ да приема посетители. Лежи в реанимацията в Общинската болница, стая 315.
Фей
P. S. Помнете, че времето е съвсем ограничено.“
Ралф прочете бележката два пъти, затисна я пак с камъка, та да може следващият старчок, който намине, да я прочете, а после просто остана до масата с пъхнати в джобовете ръце, със сведена глава, загледан в писта № 3 изпод разрешените си вежди. Едно къдраво листо, оранжево като Халоуинските тикви, с които скоро щяха да украсят улицата, долетя от синьото небе и кацна върху оредяващата му коса. Ралф разсеяно го махна и се замисли за две болнични стаи в реанимацията, две болнични стаи, които се намираха една до друга. В едната беше Боб Полхърст, а в другата — Джими Вандърмиър. А съседната стая в същия коридор бе № 317, където почина жена му.
— Не е съвпадение — промълви той.
Но какво беше тогава? Причудливи форми в мъглата? Тайнствен град? И двете фрази бяха доста изразителни, но не отговаряха на въпроса му.
Ралф се настани върху съседната маса, събу обувките си и кръстоса крака. Вятърът непрестанно се втурваше в косата му и я разрошваше. Старецът седеше с леко приведена глава и сбърчено чело. В тази замислена поза, обхванал колене с длани приличаше на Хоумъровия12 Буда — седеше на масата и прехвърляше наум спомените си за Док № 1 и Док № 2… след което ги сравняваше с днешните си впечатления от Док № 3.
Първо впечатление: и трите същества му напомняха на извънземните от жълтите вестници като „Инсайд Вю“ и на картините от типа „авторска концепция“. Ралф знаеше, че подобни изображения на тайнствени извънземни датират отпреди много години; говореше се за контакти с дребните плешивковци — така наречените докторчета — от много отдавна, може би откакто се говореше за НЛО. Беше почти сигурен, че е чел поне една подобна статия още през шестдесетте.
— Добре де, да речем, че неколцина от тия приятели са се появили и тук — обърна се той към врабче, което току-що бе кацнало върху кошчето за смет. — Не само трима, а триста. Или пък три хиляди. С Лоуис не сме единствените, които са го забелязали. А…
А в повечето съобщения за такива срещи не се ли споменаваше и за остри предмети?
Да, но не за скалпели и ножици — поне на Ралф така му се струваше. Като че ли мнозинството от хората, които твърдяха, че са били отвлечени от плешивите докторчета, говореха за медицински сонди.
Врабчето отлетя, но Ралф не му обърна внимание. Мислеше за малките плешивковци, които бяха посетили Мей Локър в нощта, когато тя почина. Какво още знае за тях? Какво оше бе видял? Бяха облечени в бели престилки, като онези, които носеха лекарите по телевизионните филми от петдесетте и шестдесетте и каквито аптекарите използваха и днес. Само че техните престилки, за разлика от тази на Док № 3, бяха чисти. № 3 размахваше ръждив скалпел — ако по ножицата, която Док № 1 държеше в дясната си ръка, е имало ръжда, то Ралф не я бе забелязал. Дори след като я разгледа с бинокъла.