7.
Ралф се качи в кухнята, изсипа боб от консерва в една тенджерка, а в друга сложи два кренвирша, и докато притопляше скромната си вечеря, нетърпеливо се заразхожда из апартамента, като ту щракаше с пръсти, ту прокарваше ръка през косата си. Проникналата чак в костите му умора, която носеше от средата на лятото като невидим товар, поне за момента бе изчезнала напълно — чувстваше се изпълнен с маниакална енергия, буквално претъпкан с нея. Сигурно затова хората взимат транквиланти и кокаин, обаче Ралф подозираше, че това опиянение е далеч по-приятно, защото като премине, няма да се чувства ограбен и малтретиран, сякаш не е използвал наркотик, а сам е бил използван.
Ралф Робъртс, който не осъзнаваше, че косата, която пръстите му приглаждат, се е сгъстила и за пръв път от пет години насам в нея се забелязват черни нишки, обикаляше апартамента си с танцова стъпка и си тананикаше мелодийка от началото па шейсетте: „Хей, момиче сладко, не можеш ли да се поспреш… все се вееш, тичаш, пееш, рипаш и люлееш…“
Бобът къкреше в тенджерката, кренвиршите вряха — но на Ралф му се струваше, че те едва ли не танцуват, на печката под звуците на някое джазпарче или пък на любима стара песен. Като продължаваше да пее с все сила, той сложи кренвиршите при боба, изсипа в тенджерата половин шише кетчуп, прибави малко чили, после със замах разбърка всичко и забърза към вратата. В една ръка носеше вечерята, както си беше в тенджерата. Пъргаво изтича надолу по стълбите като хлапе, което закъснява за първия учебен ден. Пътьом взе някаква стара жилетка — беше на Макгавърн, но хич не му пукаше — от гардероба в антрето и отново излезе на верандата.
Сиянията бяха изчезнали, но Ралф не се разтревожи; в момента храната го интересуваше повече от всичко. Не помнеше кога за последен път е бил истински гладен като сега. Седна на най-горното стъпало, дългите му крака с кокалести колена щръкнаха от двете му страни — така приличаше на Икабод Крейн13 — и започна да се храни. Първите няколко хапки опариха устните и езика му, но той започна да се храни още по-бързо, едва ли не да се тъпче.
Спря чак когато изяде половината от боба. Звярът в стомаха му не бе заспал — засега още не — но поне се бе поукротил. Той се уригна и огледа Харис Авеню със задоволство, каквото не беше изпитвал от години. При дадените обстоятелства едва ли имаше повод за подобно чувство, но това не го накърняваше ни най-малко. Кога ли за последен път се бе усещал толкова добре? Може би сутринта, когато се събуди в оня хамбар някъде между Дери, щата Мейн, и Пафкийпси, щата Ню Йорк, запленен от преплитащите се лъчи, които прорязваха топлия, ухаещ на сено хамбар.
Може би никога досега не се беше чувствал по този начин.
Да, може би никога.
Съзря госпожа Перин, която се задаваше по улицата — вероятно се връщаше от „Убежището“ — където осигуряваха безплатна храна и подслон за бездомни. Ралф за пореден път се удиви на странната й плавна походка, която постигаше без помощта на бастун и като че ли без да се движи в ханша. Косата й, която все още беше по-скоро черна, отколкото прошарена, бе прихваната — или може би „укротена“ бе правилната дума — от бонето, което слагаше, докато работеше на шубера. Носеше бели обувки като на медицинска сестра и дебел чорапогащник с цвят на захарен памук… не че Ралф виждаше обувките или пък краката й — тази вечер госпожа Перин беше с мъжки балтон, който стигаше почти до глезените й. Като ходеше, като че ли използваше само горната част на краката си — знак за хронично заболяване на гърба, предположи Ралф — походката, както и палтото, придаваха на приближаващата се Естер Перин сюрреалистичен вид. Приличаше на черна царица на дъска за шах — фигура, която е премествана от невидима ръка или пък се движи сама.
Докато тя се приближаваше към мястото, където седеше Ралф — не беше свалил разкъсаната риза, а на всичкото отгоре ядеше направо от тенджерата — сиянията отново започнаха да изплуват. Уличните лампи вече светеха и Ралф забеляза, че над всяка виси бледолилава дъга. Освен това над някои покриви се носеше червена мъглица, над други — жълта, а над трети — бледоалена. На изток, откъдето вече се задаваше нощта, хоризонтът беше обсипан със зелени петънца.
Пред него изведнъж разцъфна аурата на госпожа Перин — имаше наситения сив цвят, който му напомняше на униформите на курсантите от „Уест Пойнт“. По-тъмни петънца проблясваха като призрачни копчета пред гърдите й (Ралф предполагаше, че старата дама има бюст). Не беше много сигурен, но си помисли, че те може би са знак за влошаване на здравето й.
— Добър вечер, госпожо Перин — любезно поздрави той и проследи с поглед думите си, които се виеха пред очите му като снежинки.