В долния край на стъклената преграда имаше отвор. Ралф се пресегна през него и сграбчи администраторката за китката, преди да е успяла да отдръпне ръка. Изпита много ясно, но безболезнено усещане как оранжевите кукички минават през самото му тяло, без да намерят за какво да се закачат. Той якичко стисна китката й и почувства изблик на сила — нещо, което щеше да бъде не по-голямо от топче, ако можеше да се види — който премина от него към жената. Изведнъж натрапчивото оранжево сияние около лявата й ръка и лявата страна на тялото й придоби бледотюркоазения оттенък на собствената му аура. Тя хлъцна и подскочи на стола, сякаш току-що някой бе пъхнал бучки лед под яката на униформата й.
[Оставете компютъра. Просто ми дайте два пропуска, ако обичате. Веднага.]
— Да, господине — веднага отвърна тя и Ралф освободи ръката й. Тюркоазеният оттенък веднага започна отново да преминава в оранжево.
„Та аз можех цялата да я направя синя — рече си Ралф. — Да я преобърна. Да я подхвърлям из цялото помещение като надуваема играчка.“
Изведнъж си спомни как Ед цитираше Евангелието на Матея: „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран… разяри се твърде много“ — и го обзе смесица от страх и срам. Пак се сети за вампирството, както и за реплика от всеизвестния стар комикс „Пого“14: „Срещнахме врага и това сме ние.“ Да, сигурно можеше да направи каквото си поиска с тази мърморана с оранжев ореол; беше зареден с енергия. Само дето зарядът — както и този на Лоуис — беше краден.
Когато ръката на администраторката се подаде изпод бюрото, тя държеше два ламинирани розови пропуска с надпис „РЕАНИМАЦИЯ/ПОСЕТИТЕЛ“.
— Заповядайте, господине — каза гя с любезен глас, който нямаше нищо общо с тона, с който го посрещна отначало. — Благодаря ви, че изчакахте.
— Аз ви благодаря — отвърна Ралф. Взе пропуските и сграбчи Лоуис за ръката.
— Хайде, скъпа. Трябва да…
[Ралф, какво й НАПРАВИ?]
[Нищо, предполагам — съвсем наред е.]
… отидем при Джими, преди да е станало прекалено късно.
Лоуис извърна назад глава към жената на информацията. Тя обслужваше следващия клиент, но толкова бавно, сякаш току-що е била осенена от невероятно прозрение, което трябва да осмисли. Синьото сияние бе останало само по връхчетата на пръстите й, а когато Лоуис я погледна, и то изчезна.
Лоуис отново вдигна поглед към Ралф и се усмихна.
[Да… НАИСТИНА нищо й няма. Тъй че престани да се упрекваш.]
[Това ли правех?]
[Мисля, че да… пак говорим по този начин, Ралф.]
[Зная.]
[Ралф?]
[Да?)
[Наистина е прекрасно, нали?]
[Да.]
Той се опита да скрие от нея другите си мисли — че когато дойде време да се плаща за нещо толкова прекрасно, има опасност да открият, че цената е прекалено висока.
4.
[Стига си зяпал това бебе, Ралф. Притесняваш майка му.]
Ралф хвърли поглед към жената, която държеше спящото бебе, и установи, че Лоуис е права, но му беше много трудно да не гледа. Бебето, на не повече от три месеца, беше опаковано в жълто-сива капсула, която непрекъснато се местеше насам-натам. Ярката, но тревожна светкавица подскачаше по малкото телце с невероятната скорост на атмосферата, заобикаляща гигантска планета — например Юпитер или Сатурн.
[Исусе Христе, това е мозъчно увреждане, нали, Лоуис?]
[Да. Жената казва, че имало катастрофа.]
[Казва? Говори ли с нея?]
[Не. Просто…]
[Не разбирам.]
[Нито пък аз.]
Грамадният болничен асансьор пълзеше нагоре. Онези вътре — куците, болните и неколцината здрави — не разговаряха; следяха с поглед светлинния индикатор над вратите или изучаваха обувките си. Жената с удареното от гръм бебе беше единственото изключение. Тя се бе втренчила в Ралф недоверчиво и тревожно, сякаш очакваше той всеки миг да скочи и да дръпне детенцето от ръцете й.
„Причината не е само в погледа ми — каза си Ралф. — Почувствала е, че мисля за бебето. Почувствала е… усетила е… чула е… дявол да го вземе, няма значение как, но е разбрала.“
Асансьорът спря на втория етаж и вратите се плъзнаха встрани. Жената с бебето се обърна към Ралф. Детенцето се поразмърда и той видя главицата му. В миниатюрното черепче имаше вдлъбнатина с ален белег по цялата си дължина. На Ралф му заприлича на оцветена вада на дъното на канавка. Ужасяващата жълто-сива аура, която обгръщаше бебето, излизаше от този белег като пара, която се издига над пукнатина в земята. Връвчицата му имаше същия цвят като аурата и не приличаше на никое от канапчетата, които Ралф беше виждал досега — не изглеждаше нездрава, но беше къса, грозна, не по-голяма от чуканче.
— Не са ли ви учили на обноски? — попита майката и повече го жегна не упрекът, а начинът, по който беше изречен. Доста я беше уплашил.
14
Комикс от Уолт Кели за един опосум от блатото Окефенокн в Джорджия, съдържащ политически елементи. — Б. пр