— Казваше ми, че това не било горделивост, а оптимизъм — обясняваше Макгавърн, а покровът на смъртта се полюшваш около него и се процеждаше между пръстите на жестикулира щата му ръка.
[Вече не можем да му помогнем, нали, Ралф? Абсолютно нищичко не можем да направим.]
Той я притисна за миг в прегръдките си. Видя, че аурата й вече напълно се е възстановила.
Макгавърн и приятелят му се връщаха по коридора към тях. Изведнъж, съвсем импулсивно, Ралф се освободи от Лоуис и застана точно пред господин Виолетов, който тъкмо слушаше проповедта на Макгавърн за трагедията на старостта и кимаше одобрително.
[Ралф, не го прави!]
[Всичко е наред, не се тревожи!]
Но изведнъж изобщо не беше толкова сигурен, че наистина е наред. Можеше да отстъпи крачка назад и да спечели още една секунда. Само че преди да помръдне, господин Виолетов го погледна невиждащо в лицето и мина точно през него. Усещането, което проряза тялото на Ралф, му беше познато — изпитваш същото, когато раздвижиш изтръпналия си крак. За миг неговата аура и аурата на господин Виолетов се смесиха и Ралф узна за този човек всичко възможно, включително какво е сънувал в утробата на майка си.
Господин Виолетов внезапно спря.
— Какво има? — попита Макгавърн.
— Чу ли някакъв пукот? Все едно избухнаха фойерверки.
— Не, обаче слухът ми вече хич не го бива — ухили се Макгавърн. — Ако все пак нещо е експлодирало, надявам се да не е било в някоя от военните лаборатории.
— Вече не чувам нищо. Сигурно така ми се е сторило. — Двамата влязоха в стаята на Боб Полхърст.
А Ралф си помисли: „Госпожа Перин каза, че прозвучало като изстрел. Приятелката на Лоуис пък си помислила, че я е ухапала буболечка. Въпрос на подход може би, както различните пианисти имат различен подход към инструмента. Но във всеки случай усещат кога ги «докосваме». Може и да не знаят какво е, но го усещат.“
Лоуис го хвана за ръката и го поведе към стая 313. Застанаха в коридора и надникнаха през стъклото в горния край на вратата, а през това време Макгавърн седна на пластмасовия стол, поставен до леглото. В помещението бяха натъпкани поне осем души и макар да не успя да огледа Боб Полхърст много добре, Ралф видя едно — въпреки че собственият му смъртен покров го увиваше съвсем плътно, връвчицата му още беше недокосната. Беше зацапана като ръждив ауспух, на места се лющеше… но все още беше цяла. Обърна се към Лоуис.
[Тези хора може би ще чакат по-дълго, отколкото си мислят.]
Лоуис кимна, а после посочи златистозелените стъпки по пода — следите на докторчетата. Ралф видя, че те подминават 313, но завиват към следващата врата — 315, стаята на Джими В.
Двамата с Лоуис застанаха на прага и се огледаха. Джими В. имаше трима посетители, обаче онзи, седнал край леглото, си мислеше, че е сам. Това бе Фей Шапен, който разсеяно разглеждаше двете купчини картички с пожелания за скорошно оздравяване, натрупани на болничпото шкафче на Джими. Другите двама бяха плешивите докторчета, които Ралф бе видял за пръв път пред дома на Мей Локър. Те стояха край нозете на Джими В. и изглеждаха много сериозни с белите си туники — от толкова близо Ралф видя, че техните почти еднакви лица всъщност са много изразителни; такова нещо и с бинокъл не се вижда, освен ако възприятията ти не са крайно изострени. Най-странни бяха очите им — тъмни, без зеници, изпъстрени със златисти точици. В тях се четеше интелект и загриженост. Аурите им блестяха и се развяваха около тях като императорски тоги…
… или пък като наметала на центуриони, строени за парад.
Те извърнаха глави към Ралф и Лоуис, които стояха на прага, хванати за ръка, като деца, които са се изгубили във вълшебна гора, и им се усмихнаха.
[Здравей, жено.]
Това беше Докторчо № 1. В дясната си ръка лържеше ножица със заострени върхове. Докторчо № 2 пристъпи към новодошлите и леко се поклони.
[Здравей, мъжо. Откога ви чакаме.]
3.
Лоуис стисна по-здраво ръката на Ралф, после я отпусна, защото явно реши, че не ги заплашва непосредствена опасност. Пристъпи крачка напред и отмести поглед от Докторчо № 1 към № 2, а после пак към № 1.
[Кои сте вие?]
Докторчо № 1 скръсти ръце на гърдите си.
[Нямаме имена като Мимолетните — но можете да ни наричате с имената на орисниците от историята, която този човек току-що разказа. Това, че имената са женски, нас малко ни вълнува, защото сме същества, които нямат пол Аз ще бъда Клото, макар че не плета никаква нишка, а моят колега и стар приятел ще бъде Лахезис, въпреки че никога не е хвърлял жребий15. Моля, заповядайте!]
15
Според старогръцката легенда Клото, Лахезис и Атропос са трите богини на съдбата (мойри), които живеят на Олимп. Клото преде нишката на живота на човека, определяйки продължителността на жизнения му път. Лахезис изтегля, без да гледа, жребия, който се пада на човека в живота. Атропос записва всичко, което са определили нейните сестри, а което веднъж е записано, то е неизбежно. — Б. пр.