Кастор обикновено се възползваше от всеки възможен шанс да си размени шеги с дъщеря си, но Лукас виждаше, че този път той бе само отчасти съсредоточен да се закача с Касандра. Умът му беше другаде. По някаква причина, която Лукас не можеше незабавно да проумее, Кастор всъщност не искаше Лукас да седи на обичайното си място.
Разбра миг по-късно, когато Хелън седна до него, на мястото, което, чрез времето и употребата, беше станало нейното място на масата. Когато тя прекрачи пейката и се плъзна до него, Лукас забеляза как челото на баща му се сбърчи.
Лукас пренебрегна неодобрението на баща си и си позволи да се наслади на усещането за Хелън до себе си. Макар да беше очевидно наранена от това, което й се случваше в Подземния свят, каквото и да бе то, присъствието й изпълваше Лукас със сила. Формата й, мекотата на ръката й, когато докосваше леко неговата, докато си подаваха блюда около масата, ясният, ведър тон на гласа й, когато се включваше в разговора — всичко в Хелън го докосваше отвътре и успокояваше дивото животно в гръдния му кош.
Искаше му се да може да направи същото за нея. По време на вечерята Лукас се питаше какво се случва на Хелън в Подземния свят, но знаеше, че ще трябва да почака, докато останат сами, за да попита. Тя щеше да излъже семейството, но не можеше да излъже него.
— Хей — обади се той по-късно, като спря Хелън в мъждиво осветения коридор между тоалетната и кабинета на баща си. Тя се напрегна за миг, а после се обърна към него, и чертите й омекнаха.
— Хей — прошепна тя, като се приближи до него.
— Тежка нощ?
Тя кимна, промъквайки се още по-близо, докато той вече можеше да усети сапуна с аромат на бадеми, с който току-що си беше измила ръцете. Лукас знаеше, че тя вероятно не си даваше сметка как винаги се движеха един към друг: той обаче си даваше.
— Разкажи ми за това.
— Просто е трудно — каза тя, като сви рамене, опитвайки се да избегне въпросите му.
— Опиши го.
— Имаше един каменен блок. — Тя млъкна, разтри китките си, и поклати глава с измъчено изражение. — Не мога. Не искам да мисля за това повече, отколкото се налага. Съжалявам, Лукас. Не искам да те ядосвам — каза тя, в отговор на раздразненото му изпъшкване.
Той се взря в нея за миг, питайки се как можеше тя да греши толкова много по отношение на онова, което го караше да чувства. Опита се да остане спокоен, докато й задаваше следващия въпрос, но въпреки това той прозвуча по-грубо, отколкото би му се искало.
— Наранява ли те някой там долу?
— Там долу няма никой, освен мен — отвърна тя. От начина, по който го изрече, Лукас разбра, че по някакъв начин самотата й бе още по-ужасна, отколкото мъчението.
— Нараняват те. — Той се пресегна през няколкото стъпки, които ги деляха, и за кратко прокара пръст по китката й, проследявайки формата на избледняващите синини, които беше видял там.
Лицето й беше непроницаемо.
— В Подземния свят нямам силите си. Но се изцелявам, когато се събудя.
— Говори ми — подтикна я той. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
— Знам, че мога, но ако го направя, ще платя за това по-късно — изстена тя, но с нотка на хумор. Лукас продължи да упорства, доловил разведряването в настроението й, и изпълнен с такъв копнеж да види отново усмивката й.
— Какво? Просто ми кажи! — възкликна той ухилено. — Колко болезнено може да е да ми разкажеш за това?
Смехът й замря и тя вдигна поглед към него: устата й се разтвори леко, точно колкото Лукас да види лъскавия като стъкло вътрешен ръб на долната й устна. Той си спомни какво беше усещането от допира, когато я беше целунал, и се напрегна — възпирайки се, преди да наведе глава, за да го почувства отново.
— Мъчително — прошепна тя.
— Хелън! Колко време ти трябва, за да използваш тоалетната… — Касандра млъкна рязко, когато видя гърба на Лукас да се отдалечава надолу по коридора, а Хелън да се изчервява до кръв, докато се стрелва към библиотеката.
Хелън забърза през стаята с лющещия се тапет с петунии, като избягваше прогнилите дъски на пода до подгизналата, плесенясала кушетка. Тя сякаш я гледаше гневно, докато Хелън тичаше покрай нея. Вече беше идвала в тази посока дузина пъти, може би повече. Вместо да се насочи към вратата вдясно или вратата вляво, знаейки, че и двете не водят наникъде, тя реши, че няма какво да губи, и влезе в дрешника.